Раково отделение

Означаваше ли това, че непременно трябва да се омъжиш, за да намериш щастието? Младите мъже, с които се запознаваше, танцуваше и се разхождаше, всички до един имаха намерение само да се сгреят и да си отидат; между тях те си говореха: «Бих се оженил, но защо, след като за една-две нощи винаги може да се намери момиче.»

Както на пазара не можеш да искаш за стоката си тройна цена, така бе невъзможно да останеш непристъпна, когато всички наоколо отстъпват.

Тук не помагаше и брачната регистрация — така учеше и опитът на медицинската сестра от другата смяна, украинката Мария, която се бе доверила на официалния документ, но само след седмица мъжът й въпреки взетите мерки, я бе изоставил и заминал в неизвестна посока; така тя в продължение на седем години бе възпитавала детето си сама, без да престава да се смята за омъжена.

Затова когато имаше вечерни събирания с вино и приближаваха опасни за контакти с мъже дни, Зоя се държеше нащрек като сапьор сред минно поле.

Но по-близък от примера с Мария бе животът на собствените й родители, които непрекъснато се караха, помиряваха, разделяха, отново събираха и цял живот се измъчваха един друг. Да повтори грешката на майка си, за Зоя означаваше все едно да изпие сярна киселина.

Тук бе налице същият пример, когато не помага никаква регистрация.

В тялото си, в съотношението на неговите части, в характера и в цялостното си разбиране за живота Зоя усещаше равновесие и хармония. И само в духа на тази вътрешна хармония бе възможно да се разшири кръгозорът й.

И този, който в паузите между опипването на тялото, й говореше скучни и пошли неща или почти повтаряше банални фрази от филмите, както снощи Коля, веднага разрушаваше хармонията и нямаше никакви шансове да й хареса.

Останала до края в задната част на трамвая, Зоя слушаше как кондукторката шумно разобличаваше някакъв млад човек без билет. (А той през цялото време мълчеше, но така и не си купи). Трамваят стигна до последната спирка, където правеше кръг (от другата страна вече се бе събрала голяма тълпа); преди да спре, засраменият млад човек скочи в движение. Зоя последва примера му, защото оттам й бе по-близо.

Вече бе осем и една минута и затова Зоя тичешком се насочи към болницата по асфалтовата алея. Като сестра не бе прието да го прави, но като студентка имаше извинение.

Докато стигне до раковото отделение, докато свали палтото и се изкачи на втория етаж, стана осем и десет. Нямаше да й се размине, ако дежурството предаваше Олимпиада Владиславовна; Мария също би й се скарала за закъснение така, сякаш идваше по средата на смяната. Но за щастие дежурен бе също студент — Тургун от Каракалпакия [21], който бе особено снизходителен към нея. Той поиска да я удари за наказание по-ниско от кръста, но тя му се изплъзна и двамата се засмяха, а Зоя дори го блъсна шеговито в гърба, когато Тургун заслиза по стълбището.