Раково отделение

Само Мурсалимов и Егенбердиев разбираха за себе си, че и тук — в степите и горите, непременно има онова, което им е нужно, защото във всяка точка на земята всичко е предвидено за потребностите на човека, но той не винаги знае и умее да го открие.

— Трябва да помолим някого да събере от тези гъби и да ги изпрати — отговори на Дьомка геологът, на когото изглежда му хареса идеята с гъбите.

Самият Костоглотов, който им бе намерил тази вълшебна рецепта обаче, нямаше кого да помоли в Русия: едни от познатите му бяха умрели, на други бе загубил дирите, към трети му бе неудобно да се обръща с такава молба, а четвърти бяха заклети градски жители, които и бреза не знаеха какво е, а какво оставаше за гъбата. Сега не му бе позната друга по-голяма радост: представяше си как като куче, което търси начин да се спаси с помощта на непозната трева, се отправя за няколко месеца в гората да събира прахан, да го дроби, да го запарва на огъня, да пие и да оздравява като животните; няколко месеца, през които да върви из гората и да няма друга грижа, освен да оздравее.

Но пътят към Русия за него бе затворен.

А останалите, които бяха в тази стая, и имаха достъп до голямата страна, нямаха житейската мъдрост и умението да се отърсват от всичко с изключение на главното; те виждаха препятствия там, където ги нямаше: как да получат отпуск, необходим им за търсенето на вълшебната гъба, как да нарушат навиците си и да се разделят със семейството, откъде да намерят пари, как да се облекат за това пътешествие и какво да вземат със себе си, на коя гара да слязат, и от кого след това да научат всичко?

Размахвайки писмото, Костоглотов добави:

— Той споменава тук, че има така наречени разпространители, просто предприемчиви хора, които събират прахан, сушат го и го изпращат с наложен платеж. Само че взимат скъпо — по петнадесет рубли на килограм, а за един месец са нужни шест.

— Но с какво право! — възмути се Павел Николаевич и лицето му стана толкова началнически строго, че който и да е разпространител веднага би омекнал, ако го видеше. — Имат ли съвест да дерат човека за това, което вземат наготово от природата?

— Не крещи! — изсъска Ефрем. — Голяма работа! А това, че е обикалял гората с чувал в ръка и с брадва? А през зимата и със ски?

— Но не трябва все пак да вземат по петнадесет рубли за килограм, проклети спекуланти! — не можеше да отстъпи Русанов и по лицето му отново се появиха червени петна.

Въпросът бе прекалено принципен. С годините у Русанов се бе оформило убеждението, че всичките ни недостатъци, дефекти и несвършена както трябва работа се дължат на спекулацията. Като се започне от малката спекулация — продажбата на зелен лук и цветя по улицата от непроверени личности, на мляко и яйца на пазара от някакви женоря, на чорапи и дори на пържена риба по гарите, и се стигне до голямата — когато от държавните складове излизаха направо коли, натоварени със стоки, които поемаха по неведоми пътища към неизвестния получател. И ако двете спекулации се изтръгнеха из корен, всичко би се оправило и успехите ни щяха да бъдат още по-поразителни. Няма нищо лошо в това човек да укрепва материалното си благосъстояние с помощта на висока държавна заплата и пенсия. (Павел Николаевич и сам мечтаеше за лична пенсия.) В такъв случай и колата, и вилата са законни и не будят подозрение. Но същата кола и вила имаха съвсем друго съдържание, ако са купени със спекулативни средства. И Павел Николаевич мечтаеше, именно мечтаеше за въвеждането на публични екзекуции за спекулантите, защото само така можеше веднъж и завинаги да се оздрави обществото.