Раково отделение

— Да, получи се чудесно! Както и моя следовател, така и вас не ви удовлетвори думата «група». Той също обичаше да ни нарича шайка. Да, ние бяхме шайка, която се състоеше от студенти и студентки първокурсници. — Той я погледна свирепо. — Разбирам, че тук не се пуши, но все пак ще запаля, става ли? Ние се събирахме, ухажвахме момичетата, танцувахме, а младежите говореха за политика. И за… Самия… Не ни устройваха някои неща, разбирате ли? Така да се каже, не бяхме във възторг. Двама от нас бяха се върнали от фронта и все очакваха, че след войната нещо трябва да се промени. През май, в навечерието на сесията, ни прибраха заедно с момичетата.

Зоя усещаше смут в душата си. Отново взе ръкоделието. От една страна той говореше опасни неща, които не само че не трябваше да се повтарят, но дори и слушат — нужно бе веднага да се запушват ушите, но от друга — изпитваше огромно облекчение, че те никого не бяха примамвали в тъмните улички и не бяха убивали.

Тя си пое въздух.

— Пак нищо не разбирам… Вие все пак сте правили нещо?

— Как нещо? — Той дръпна силно и издуха облак от тютюнев дим (колко голям изглеждаше Костоглотов, а колко малка папиросата!) — Вече ви казах, че учехме. Пиехме вино, ако позволяваха средствата от стипендията. Ходехме на забави. И момичетата си изпатиха заедно с нас и им дадоха по пет години… — той я погледна изпитателно. — Можете да си представите. Прибират ви преди сесията на втория семестър и ви пъхат в «чувала».

Зоя отново остави ръкоделието.

Страшното, което очакваше да чуе от него, се оказа някаква детска история.

— Но на вас, момчетата, защо ви бе нужно всичко това?

— Кое?

— Ами… да недоволствате… Нещо да очаквате…

— Наистина! Да, наистина! — примирено се усмихна Олег. — Това не ми бе минавало през главата… Отново мислите като моя следовател, Зойче. И той говореше същото. Но креслото е чудесно! На болничното легло не можеш да поседиш така удобно.

Олег отново почти се излегна и пушейки, се загледа примижал в голямото стъкло на прозореца.

Макар вече да се свечеряваше, мрачният ден ставаше по-светъл. Все повече се разкъсваше облачният слой на запад, към който бе обърната и тази ъглова стая.

Едва сега Зоя се зае сериозно с бродерията и с явно удоволствие следеше движението на иглата. Замълчаха. Олег не я похвали за шиенето както миналия път.

— А вашето момиче? Също ли беше там? — попита Зоя, без да вдига глава от работата си.

— Д-да… — отговори Олег, трудно преодолял това «д», сякаш мислеше за нещо друго.

— А тя къде е сега?

— Сега ли? На Енисей.

— Нима не можете да се свържете с нея?

— Въобще не се опитвам — безучастно подхвърли той.

Зоя го погледна, но той продължаваше да съзерцава прозореца.

— Може би е много трудно да се свържете с нея? — най-после измисли какво да попита тя.

— За нерегистрираните е почти невъзможно — разсеяно обясни Олег. — Но работата е там, че няма смисъл.