Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Зад входната врата нямаше никой.
Олег щастливо вдъхна хладния въздух, но веднага запали папиросата, без която щастието му нямаше да бъде пълно, макар сега не само Донцова, а и Масленников да го съветваха да откаже тютюна.
Бе тихо. В една от локвите се отразяваше светлината на някакъв прозорец. Бе едва пети февруари, но времето бе необичайно пролетно. Леката мъгла смекчаваше острата светлина, която идва от далечните фенери и прозорци.
Вляво от Олег имаше четири, стигащи сякаш до самото небе тополи, а вдясно — самотна топола, която бе доста по-клонеста и висока от другите. Зад нея се сгъстяваха другите дървета; оттам започваше паркът.
Пред входа на Тринадесето отделение имаше няколко стъпала, които водеха до асфалтовата алея, очертана от двете страни с жив плет; храстите, от които бе направена, бяха с опадали листа.
Олег бе излязъл да се разходи. Вървеше по алеите, усещайки с всяка стъпка радостта от това, че стъпва, без да усеща болка в крака, че този крак е на жив човек. Но гледката, която се откри пред него, то накара да спре, за да допуши.
Меко светеха в полуздрача прозорците на отсрещните крила на болницата. По алеите вече не се разхождаше никой. И когато не минаваше влак по близката железопътна линия, можеше да се чуе еднообразният шум на планинската река, която се смъкваше по стръмния наклон зад парка.
А отвъд реката имаше друг парк — градския; от него ли (макар да бе доста студено) или от отворените прозорци на местния клуб долиташе танцова музика, изпълнявана от духов оркестър. Беше събота и ето че някъде танцуваха… Някой с някого…
Олег бе възбуден. Това се дължеше на факта, че бе говорил много и всички внимателно го бяха слушали. Бе обхванат от усещането, че животът, с който само преди две седмици смяташе, че завинаги е приключил всички свои сметки, внезапно се е върнал. Наистина този живот не обещаваше нищо от онова, което приемаме за добро и в чието име се бъхтят хората от големия град — той нямаше нито квартира, нито имущество, нито обществен успех, нито пари; но за сметка на това имаше другите предимства, които никога не бе преставал да цени: правото да върви по Божия свят, без да очаква заповеди; правото да бъде сам; правото да гледа звездите, незатъмнени от фенерите на лагерната зона; правото да угасва вечер лампите, за да спи наистина в тъмното; правото на кореспонденция; правота на почивка в неделя; правото да се къпе в реката; и още много, много такива права.
Правото да разговаря с жените…
Всички тези чудесни, неизброими права му връщаше оздравяването!
И той стоеше, пушеше и се наслаждаваше.
Слушаше долитащата музика с усещането, че чува Четвъртата симфония на Чайковски да звучи в него; неспокойното трудно начало на тази симфония, удивителното начало. Тази мелодия (Олег така го чувстваше) разказваше за герой, върнал се отново към живота, или за слепец, отново прогледнал, и сякаш опипваше с невидима ръка предметите и скъпото лице; и този герой се страхува да повярва на щастието си: че предметите наистина съществуват и че очите му отново се присвиват от ярката светлина.
Глава 12
Всички страсти се връщат отново
В неделното утро като се приготвяше бързо за работа, Зоя си спомни, че Костоглотов я бе помолил да облече непременно за следващото си дежурство същата онази сиво-зелена рокля, яката на която бе видял под халата й вечерта; той искаше «да я види с нея на дневна светлина». Приятно е да изпълняваш безкористни молби. Тази рокля й отиваше днес, защото в нея тя изглеждаше полупразнично, освен това днес й се искаше известно време да безделничи, а и очакваше, че Костоглотов ще дойде и ще й бъде весело с него.
Зоя бързо се напарфюмира, оправи прическата си, но тъй като нямаше повече време, облече палтото си и толкова бързо се насочи към вратата, че баба й едва успя да пъхне в джоба на тежкото палто закуската.
Навън бе хладно, макар утрото съвсем да не бе зимно. В Русия в такива дни обличат шлифери. Но тук, на юг, имаха друга представа за студено и топло време: в горещината обличат вълнени костюми, а балтоните обличат колкото се може по-рано и ги събличат по-късно, а онзи, който има кожух или шуба, едва дочаква малко по-студен ден, за да ги облече.
Щом излезе, Зоя веднага, видя своя трамвай. Тича неколкостотин метра и успя да се качи последна; задъхана и зачервена, тя остана на задната площадка, защото там духаше. Всички градски трамваи бяха бавни и на завоите ужасно скърцаха по релсите.
Беше й приятно да чувства дори честите удари на сърцето си, които бързо си връщаха обичайния ритъм, защото още по-пълно чувстваше колко здраво е младото й тяло и колко празнично е настроението й.