Раково отделение

Олег въздъхна:

— Аз вече ви разказах. Веселите неща са малко. Водопровод няма. Ютиите са с дървени въглища. Лампите са газени. Когато вали, е кално, а когато не вали — прашно. Никога не можеш да облечеш хубава дреха.

Той се стараеше да не пропусне нищо от лошите неща, сякаш искаше да не й позволи да даде положителен отговор. Наистина, ако една млада жена не може никога да се облече хубаво, що за живот е това? Но Зоя знаеше, че колкото и удобно да бе да се живее в град, това не означаваше, че може да живее само с града. Искаше й се първо да разбере не какво представлява селището, а човекът.

— Не мога да разбера какво ви задържа там?

Олег се разсмя.

— Какво ли? Министерството на вътрешните работи!

Той не промени позата си, сякаш продължаваше да се наслаждава на удобното кресло.

Зоя наостри уши.

— Аз… така и подозирах. Но, позволете, вие… руснак ли сте?

— Стопроцентов! Но това не ми пречи да имам черни коси, нали?

Прокара ръка по тях с намерение да оправи несъществуващата си прическа.

Зоя повдигна рамене.

— Но тогава защо ви…?

Олег въздъхна.

— Ех, каква незнаеща младеж расте! Ние растяхме, без да имаме понятие за наказателния кодекс, без да знаем какво се крие зад всичките тези членове и алинеи и по какъв начин биха могли да се тълкуват разширено. А вие живеете тук, в центъра на този край, но въобще не знаете каква е елементарната разлика между заточен със заселване в съответната зона и административно заточен.

— А каква е?

— Аз съм административно заточен. Аз не съм заточен по национален признак, а лично като Олег Филимонович Костоглотов, разбирате ли? — Той се разсмя. — Като «личен почетен гражданин», за който няма място сред честните граждани.

Погледна я с тъмните си очи, но Зоя не се уплаши. Тоест уплаши се, но този страх бе някак си поправим.

— И за колко време сте… заточен? — тихо попита тя.

— Завинаги! — изгърмя буреносно гласът му.

Зоя усети, че дори ушите й заглъхнаха.

— Пожизнено? — попита шепнешком тя.

— Не, именно завинаги! — настоятелно повтори Костоглотов. — В документите е записано «завинаги». Ако е пожизнено, тогава поне ковчегът може да се пренесе от там, а завинаги значи, че не може. Дори слънцето да угасне — не може, вечността е дълга…

Сега вече действително сърцето й се сви. Всичко беше много сложно — и този белег, и лицето му, което понякога изглеждаше безкрайно жестоко. Може би той е убиец, страшен човек, може направо тук да я удуши…

Но Зоя не отмести креслото, за да й бъде по-лесно да избяга; само остави бродерията си (въобще не бе почвала да шие). И гледайки смело Костоглотов в очите, който не бе променил позата си и изглеждаше все така спокоен след казаното, тя попита развълнувано: