Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Моля те, Димби, стой!… Не прави нито крачка!
— Къде се е набутал? — запита все още неразбиращият Мокси.
Но Лиско не му обърна внимание.
— Димби — извика отново той, — моля те, започни да пееш!
— Да пея ли?
— Да… Непрекъснато!… Докато те открием. — Какво да пея?
— Каквото щеш!… Непрекъснато!…
Димби запя любимата си песен, с която бе паднал в дупката:
— Мокси, чуваш ли го?
— А бе, чувам го, но тая работа не ми харесва.
— И на мен, но трябва да го чуваме непрекъснато… Хвани се за опашката ми!
— Защо?
— Открих дупката!… Димби!
Димби прекъсна песента си:
— Какво?
— Няма да млъкваш!…
— Докога?
— Докато се срещнем.
— Добре.
Димби повторно запя, знаете какво.
— Мокси, внимавай, ще влезем в малката дупка, но няма да пускаш опашката ми.
— Да ме убиеш, не пускам! — заяви Мокси и Лиско му повярва напълно.
Малката дупка започваше от стената на Голямата дупка. Докато Голямата дупка бе вертикална, Малката дупка бе разположена хоризонтално, или почти хоризонтално, нещо като галерия. Лиско влезе внимателно в нея, последван от Мокси, захапал опашката му, както му се стори, завинаги. Лиско чуваше гласа на Димби, ориентираше се по него, но не бързаше. Преценяваше всяка своя стъпка, оглеждаше се, стараеше се да запомни някои подробности по тавана или пода, макар че светлината бе оскъдна. Като повървя известно време, Лиско спря. Мокси пусна опашката му, за да проговори.
— Къде е този Димби? — запита той и побърза отново да захапе опашката.
— Това се питам и аз — отвърна Лиско.
— Чувам го добре — каза Мокси и побърза да захапе опашката.
— И аз.
— Но не го виждам — пусна и захапа опашката Мокси.
— Дяволска работа! — изруга Лиско.
— Трябва да е наблизо — пусна и захапа опашката Мокси.
— Трябва, я.
— А го няма… Откъде ли идва тази светлина?
— Майсторът на ямата се е погрижил за това — отвърна Лиско.
— Доста загазихме! — пусна и захапа опашката Мокси.
— Чакай, тихо!… — Лиско се ослуша. — Димби!… Димбииии!
Песента секна.
— Какво? — запита Димби.
— Къде си?
— Чакам ви.
— Но къде?
— Знам ли?
— Как да не знаеш?
— Стоя там, където ми казахте.
— Ох! — въздъхна лисичето. — Ще полудея!… Стой там и пей!
Песента се понесе по галерията.
— Мокси!
— Какво, Лиско?
— Да не сме влезли в друга дупка?
— Не знам. Аз само държа опашката ти.
— Сега ще проверим.
— Как?
— Достатъчно е да се върнем.
Този път Мокси тръгна напред, а Лиско се хвана за опашката му. Вървяха не толкова бавно, магарето бързаше кой знае за къде.
— Стоп! — извика Лиско.
— Какво?
— Бе Мокси, защо ми се струва, че като влизахме в Малката дупка, влизахме по-късо, а сега излизаме доста дълго, а Голямата дупка все не идва и не идва.
— Лиско — наведе глава Мокси.
— Кажи.
— Ще ми позволиш ли да те разтревожа?
— Моля ти се!
— Не чувам Димби.
— А! — възкликна лисичето. — Димби не се чува!… Димби! Нищо. Тишина.
— Димбииии!…
Двамата викаха поотделно и заедно, но никой не им отвърна. Както винаги при такива случаи, Мокси запъшка и затрепера, след което заяви, че тази работа вече съвсем не му харесва. Лиско започна да го успокоява, но Мокси не искаше и да чуе.
— Ще ми позволиш ли да те разтревожа още веднъж? — запита той.
— Кажи — зачака Лиско.
— Преди малко — прошепна Мокси — търсихме Домби, а сега — Димби!… Още не сме намерили Домби, а изчезна и Димби!… Как си ти?
Няма как, Лиско се почеса.
— Това приключение се оказа доста…
— Солено! — подсказа Мокси.
— Необикновено! — нетърти Лиско. — Предлагам да тръгнем напред и каквото стане!
— Безразлично ми е — съгласи се Мокси.
— Не се откъсвай от мен! — заповяда Лиско.
— Бъди спокоен — заяви Мокси. — Ще се откъсна само ако се откъсне опашката ти.
На думите му можеше да се вярва.
Тръгнаха. Лиско спря и каза:
— Мокси, дали не трябва да запеем и ние?
— При това положение? — учуди се Мокси, като отпусна и захапа опашката.
— За да ни чуе Димби.
— А ние?… Как ще го чуем, ако пеем?
— Прав си — въздъхна Лиско.
Мокси захапа опашката му и тръгнаха. Повървяха доста, надяваха се, че проклетата галерия най-после ще свърши някъде, но тя не свършваше. Най-после лисичето спря.
— Защо спираш? — запита Мокси.
— Ох, Мокси… Ще ми позволиш ли малко да те разтревожа?
— Съсипа ме, да ти кажа!…
Лиско прошепна в ухото му:
— Дупката се разклонява.
— А така!… Ами сега?