Последната империя

Келсайър се намръщи.

— Освен това — продължи Реноа — има и един друг въпрос. Избера ли за наследник млада девойка, тя неизбежно ще се превърне в прицел за всички ергени в Лутадел. Ще й е много трудно да шпионира, обкръжена от толкова внимание.

Вин се изчерви. Кой знае защо, усети, че сърцето й се свива. „Това е единствената роля, която Келсайър бе готов да ми отреди в операцията си. Ако не мога да се справя с нея, какво ще търся в групата?“

— И какво предлагаш? — попита Келсайър.

— Какво ли? Не е задължително да е моя наследница — отвърна Реноа. — Защо вместо това да не я представим като млада издънка на нашия род, която ме придружава в Лутадел? Може би съм обещал на родителите й — мои далечни братовчеди — да въведа дъщеря им в придворния живот? Всеки би си помислил, че тайната ми цел е да я омъжа за представител на висшата аристокрация и така да си осигуря още една силна връзка. От друга страна, така тя няма да привлича излишно внимание — всички ще знаят, че произходът й не е висок, може и дори идва от някое селско семейство.

— Което ще обясни защо не е толкова изтънчена, колкото другите знатни дами — отбеляза Келсайър. — Без да се обиждаш, Вин.

Вин вдигна глава. Тъкмо бе мушнала един загънат в салфетка комат в джоба си.

— Че защо да се обиждам?

Келсайър се усмихна.

— Няма значение.

Реноа кимна достолепно.

— Да, така ще е много по-добре. Хората ще предположат, че Къща Реноа скоро ще влезе във висшето общество, и ще приемат Вин от любезност. Но тя самата ще е маловажна и следователно те ще я игнорират. Идеална ситуация за това, което очакваме от нея.

— Идеята ми харесва — потвърди Келсайър. — На твоята възраст не върви много да ходиш по балове и приеми, а така ще разполагаш с достоверно оправдание за активния си светски живот.

— Именно — рече Реноа. — Но ще й трябва малко школовка — и не само във външния вид.

Вин неволно се присви под втренчения му поглед. Изглежда, отново беше в играта. И изведнъж осъзна какво има предвид Реноа. Все още се чувстваше неудобно в компанията му — при това знаеше, че той е лъжеблагородник. Как ли би се държала, ако стаята бе пълна с истински?

— Боя се, че ще трябва да ти взема Сейзед за малко — подхвърли Келсайър.

— Нямам нищо против. Всъщност той не е мой стюард, а твой.

— Ако трябва да сме точни, той не принадлежи никому. Нали, Сейзед?

Сейзед изви глава.

— Терисец без господар е като войник без оръжие, господарю Келсайър. Беше ми приятно да служа при лорд Реноа и ще ми бъде не по-малко приятно да се върна на служба при вас.

— О, няма да се върнеш на служба при мен.

Сейзед вдигна вежди. Келсайър кимна към Вин и поясни:

— Реноа е прав, Сейз. Вин има нужда от сериозна подготовка. Мислиш ли, че ще можеш да й помогнеш?

— Сигурен съм, че бих могъл да предложа на младата дама някои съвети — отвърна Сейзед.

— Чудесно. — Келсайър лапна последното парче сладкиш и се надигна. — Радвам се, че го уредихме, защото вече се чувствам доста уморен — а бедната Вин изглежда така, сякаш ще заспи направо на масата.

— Нищо ми няма — побърза да отвърне Вин и прикри една прозявка.

— Сейзед — обади се Реноа, — ще бъдеш ли така добър да ги отведеш в стаите им?

— Разбира се, господарю Реноа — отвърна Сейзед и се надигна с плавно движение от креслото.

Вин и Келсайър последваха високия терисец към коридора, а прислугата влезе да прибере масата. „Оставих храна“ — помисли си укоризнено Вин, докато се бореше с дрямката. Не знаеше как да прецени случващото се.

Качиха се по стълбите и тръгнаха по коридора на горния етаж.

— Вин, съжалявам, че долу трябваше да те оставя сама, но… — почна Келсайър.

Тя сви рамене.

— Не е необходимо да съм в течение на всички твои планове.

— Глупости — тросна се Келсайър. — С решението си тази вечер ти ставаш равноправен член на групата. С Реноа трябваше да обсъдим някои лични въпроси. Той е чудесен актьор, но се чувства малко неудобно в компанията на хора, запознати с обстоятелствата, при които е заел мястото на лорд Реноа. Повярвай ми, нищо от това, което обсъждахме, не е свързано с нашия план.

— Аз… ти вярвам.

— Чудесно — засмя се Келсайър и я тупна по рамото. — Сейз, знам пътя за гостната. В края на краищата нали аз купих това имение. Мога и сам да се оправя нататък.

— Добре, господарю Келсайър — отвърна Сейзед и кимна почтително. Келсайър се усмихна на Вин, свърна по един страничен коридор и се отдалечи с характерната си енергична стъпка.

Вин го изпрати с поглед, сетне последва Сейзед по друг коридор, замислена за урока по аломантия, за разговора си с Келсайър в каретата и за обещанието му отпреди малко. Трите хиляди боксинга — истинско състояние — се поклащаха с непривична тежест на колана й.

Сейзед спря, отвори една врата, влезе и запали лампите.

— Чаршафите са чисти, а утре ще пратя прислужница да ви приготви банята. Ще ви трябва ли нещо друго?

Вин поклати глава. Сейзед се усмихна, пожела й лека нощ и излезе. Вин огледа стаята, после надникна навън и повика тихо:

— Сейзед?

Стюардът спря и се обърна.

— Да, господарке Вин?

— Келсайър… — тихо почна тя. — Той е добър човек, нали?

Сейзед се усмихна.

— Много добър човек, господарке. Един от най-добрите, които съм срещал.

Вин кимна лекичко.

— Добър човек… — повтори тихо. — Аз пък досега не бях срещала такива.

Сейзед продължи да се усмихва, поклони се почтително и се обърна.

Вин затвори вратата.