Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Вин въздъхна и се протегна. Имаше и други синини по тялото. „Поне не се виждат“. Сега, когато синините от побоя на Кеймън бяха изчезнали, Сейзед я бе предупредил да е внимателна. Трябваше да изглежда като светска дама, а гримът не можеше да скрие всичко.
— Заповядай — рече Келсайър и протегна ръка. — Сувенир.
Вин взе предмета — беше монетата, която бяха Тласкали.
От натиска беше изкривена и с изгладен релеф.
— Ще се видим в къщата — рече Келсайър.
Вин кимна и той изчезна в нощта. „Прав е — помисли тя. — Аз съм по-дребна, тежа по-малко и имам по-малък обхват от всеки потенциален противник. Ако нападна някой лице в лице, ще изгубя“. Другата възможност повече съответстваше на нрава й — да удря от прикритие, да остава невидима. Трябваше да се научи да използва по същия начин аломантията. Келсайър непрестанно повтаряше, че се развива изумително бързо за аломант. Изглежда, го отдаваше на своето преподаване, но Вин имаше усещането, че причината е другаде. Мъглите… нощните скитания… всичко това й се струваше толкова естествено. Вече не се опасяваше, че няма да овладее аломантията навреме, за да помогне на Келсайър срещу други Мъглородни.
Безпокоеше я нейната част от плана.
Въздъхна и с едно движение прескочи стената, за да потърси кесията. В къщата от другата страна светлините горяха и из двора щъкаха хора. Никой от тях не посмя да навлезе в мрака. Скаа се бояха от Мъгливите духове, благородниците — от намеса на други Мъглородни. Все опасности, срещу които един разумен човек не би искал да се изправя.
Откри кесията с помощта на синкавата линия — висеше на клона на едно дърво. Притегли я леко и се върна на улицата. Келсайър вероятно бе забравил за своята кесия — и без това вътре сигурно бяха останали само десетина монети. Но за Вин, която през целия си живот бе гладувала, и това бе цяло състояние. Не можеше да се научи да пилее. Дори една хвърлена монета караше сърцето й да се свива.
Ето защо, докато се прибираше, тя се стараеше да изразходва монетите пестеливо и вместо това Тласкаше и Теглеше метални предмети от сградите или парчета по улицата. Вече беше свикнала с подскачащата походка на Мъглороден и не се налагаше да обмисля всяко следващо движение.
Но как щеше да се справи с ролята на млада благородничка? Не можеше да скрие неспокойствието си дори от самата себе си. Кеймън успяваше, защото бе самоуверен, качество, което Вин знаеше, че не притежава. Успехът й в аломантията само доказваше, че мястото й е в сенките и скривалищата, а не с красиви дрехи под ярката светлина на балните зали.
Келсайър обаче не даваше и дума да се каже за отказ от плана.
Приземи се пред вратата на имението Реноа леко задъхана. Огледа с тревога светещите прозорци.
„Трябва да се научиш да го правиш, Вин — повтаряше й Келсайър. — Ти си талантлив аломант, но ще ти е нужно повече от Тласкане на стомана, за да се справиш с благородниците. Докато не свикнеш да се движиш в обществото им със същата лекота, с която скиташ в мъглите, предимството ще е на тяхна страна“.
Вин въздъхна, изправи се, свали пелерината, сгъна я и влезе. Попита за Сейзед и прислугата я упъти към кухнята.
Дори в помещенията на слугите се поддържаше изрядна чистота. Вин започваше да осъзнава защо Реноа е толкова убедителен самозванец — той не допускаше и най-малък пропуск. Ако играеше ролята си дори само наполовина толкова добре, колкото поддържаше реда в къщата, едва ли някой щеше да разкрие измамата.
„Но все трябва да има някакъв недостатък — помисли тя. — Келсайър нали спомена, че Реноа не би издържал на критичен оглед от инквизитор. Може би те са в състояние да долавят чувствата му, нещо, което ще го издаде?“
Разговорът тогава не беше от важните, но Вин го бе запомнила. Въпреки приказките на Келсайър за честност и доверие той все още имаше свои тайни. Всеки имаше.
Сейзед наистина беше в кухнята, в компанията на една слугиня на средна възраст. Беше твърде висока за скаа — макар че застанала до Сейзед изглеждаше дребна. Вин я познаваше — това беше Косахн, от персонала на имението. Вин се бе постарала да запомни имената на всички работещи в къщата.
Сейзед вдигна глава.
— А, господарката Вин. Връщате се тъкмо навреме.
Косахн огледа Вин преценяващо и тя съжали, че не е в мъглите, където никой не можеше да я разглежда толкова прямо.
— Струва ми се, че вече е достатъчно дълга — рече Сейзед.
— Вероятно — отвърна Косахн. — Но не очаквайте от мен чудеса, господарю Вахт.
Сейзед кимна. „Вахт“ вероятно беше думата за териски стюард. Нито скаа, нито благородници, терисците заемаха доста странно място в обществото.