Последната империя

„Винаги го прави — помисли си Келсайър. — Където и да иде, се опитва да бъде дребна и незабележима“. Тя не вървеше, а се прокрадваше. Дори когато се намираше на открито, изглеждаше, сякаш се опитва да се спотаи.

„Но иначе е куражлийка“. По време на собственото си обучение Келсайър не бе посмял да скочи от стената. Наложи се Геммел да го бутне.

Вин не сваляше от него черните си тъжни очи. Когато забеляза, че я гледа, отмести поглед и се сгуши в пелерината. После неочаквано го заговори.

— Брат ти… — почна почти шепнешком. — Двамата май не се разбирате много.

Келсайър повдигна вежди.

— Да. И никога не сме се разбирали. Жалко, наистина. Би трябвало, но… не е така.

— Той е по-големият, нали?

Келсайър кимна.

— Често ли те биеше?

Келсайър се намръщи.

— Да ме е биел? Не, никога не ми е посягал.

— Ти ли го надвиваше? — попита Вин. — Може би затова не те обича. Как му избяга? Или не се наложи, защото си бил прекалено силен за него?

— Вин, Марш никога не се е опитвал да ме бие. Вярно, карали сме се — но никой от нас не е искал да нарани другия.

Вин не му възрази, но той виждаше в очите й, че не му вярва.

„Какъв живот…“ — помисли си. В подземния свят често се срещаха деца като Вин. Разбира се, повечето умираха, преди да стигнат нейната възраст. Келсайър бе един от късметлиите — майка му бе находчива любовница на висш благородник, умна жена, успяла да скрие от господаря си, че е скаа. Келсайър и Марш бяха израсли с някои привилегии — въпреки незаконния си статут все пак бяха благородници, — докато баща им не откри истината.

— Защо ме научи на всички тези неща? — попита тя, прекъсвайки мислите му. — Говоря за аломантията.

Келсайър се намръщи.

— Обещах ти, че ще го направя.

— Сега, след като узнах тайните ти, какво ми пречи да избягам от теб?

— Нищо.

И отново по погледа й позна, че тя не му вярва.

— Има метали, за които не ми разказа. Първия път, когато се срещнахме, спомена, че са десет.

Келсайър кимна и се наведе напред.

— Така е. Но не премълчах за последните два, защото искам да ги запазя в тайна от теб. Те просто… са много трудни за употреба. Ще ти е по-лесно, ако в началото се поупражняваш с основните. Но ако толкова държиш да узнаеш и за тях, ще те науча веднага щом пристигнем във Фелисе.

Вин присви очи.

Келсайър въздъхна с лека досада.

— Не се опитвам да те измамя. Вин. Хората работят с мен, защото го искат, и успяваме, тъй като всички разчитаме един на друг. Няма недоверие, няма предателства.

— С изключение на едно — прошепна Вин. — Предателството, което те е пратило в Ямите.

Келсайър замръзна.

— Къде си чула това?

Вин сви рамене.

Келсайър въздъхна и разтърка челото си с ръка. Не това искаше да направи — предпочиташе да си разчеше белезите, същите, които се извиваха от пръстите през ръцете до раменете. Но се сдържа.

— Не си заслужава да говорим за това.

— Но е имало предател — настоя Вин.

— Не можем да сме сигурни. — Това прозвуча твърде неубедително, особено за него. — Но както и да е, сега хората ми си вярват. Което предполага липса на каквато и да било принуда. Ако искаш да се откажеш, още сега ще потеглим обратно за Лутадел. Ще ти покажа последните два метала, после си свободна.