Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Нямам достатъчно пари да се издържам сама.
Келсайър бръкна под пелерината, извади кесия и я постави до нея.
— Три хиляди боксинга. Парите, които взех от Кеймън.
Вин погледна кесията с недоверие.
— Вземи ги — рече Келсайър. — Заслужаваш ги. Твоята аломантия стои зад успехите на Кеймън, ти си тази, която рискува да манипулира чувствата на принудителя.
Вин не помръдваше.
„Чудесно“ — помисли Келсайър, пресегна се и чукна с юмрук по предната стена. Каретата спря и Сейзед надникна през прозорчето.
— Сейз, ако обичаш, обръщай — рече Келсайър. — Връщаме се в Лутадел.
— Да, господарю Келсайър.
След минута каретата вече подскачаше в обратна посока. Вин мълчеше, все още неуверена как да постъпи. Погледна натъпканата кесия.
— Вин, говоря сериозно — рече Келсайър. — Не мога да държа в групата си човек, който не желае да работи с мен. Това, че те освобождавам, не е наказание, просто така стоят нещата.
Вин не отговори. Като я пускаше на свобода, той рискуваше неимоверно много — но принудителното й оставане също щеше да е нож с две остриета. Келсайър я наблюдаваше, опитваше се да прозре какво се крие в главата й. Дали би ги издала на властите, след като ги напусне? Съмняваше се. Тя не беше лош човек.
Просто мислеше, че всички останали са лоши.
— Ако питаш за мнението ми, планът ти е налудничав — заяви тя тихо.
— Така смятат половината от хората ми.
— Не можеш да победиш Последната империя.
— Не е необходимо — отвърна Келсайър. — Достатъчно е да осигурим на Йеден армията и да завладеем двореца.
— Лорд Владетеля ще ви спре — заяви тя. — Не можете да го победите — той е безсмъртен.
— Разполагаме с Единайсетия метал. Ще открием начин да го убием.
— Министерството е твърде могъщо. Ще намерят армията ви и ще я унищожат.
Келсайър се наведе и надзърна в очите й съвсем отблизо.
— Довери ми се достатъчно, за да скочиш от стената, и аз те улових. Ще трябва да ми повярваш и за това.
Тя очевидно никак не харесваше тази дума — „доверие“. Известно време го гледа мълчаливо на трепкащата светлина на фенера. Накрая взе кесията и с бързо движение я скри под пелерината си.
— Ще остана. Но не защото ти вярвам.
Келсайър повдигна вежди.
— А защо?
Тя сви рамене и отвърна съвсем искрено:
— Защото ми е интересно какво ще стане.
Да притежаваш Цитадела в Лутадел бе признак на високо положение. Но това съвсем не означаваше, че притежателят й трябва да живее в нея, във всеки случай не и през цялото време. Много семейства поддържаха луксозни жилища в съседните градове.
Като Фелисе. Тук нямаше тълпи, беше по-чисто и имперските закони не се спазваха така стриктно. Нямаше ги и импозантните укрепени кули — постройките бяха най-вече богаташки къщи и вили. По тротоарите имаше дървета, повечето трепетлики, чиято снежнобяла кора, изглежда, отблъскваше по някакъв начин саждите.
Вин разглеждаше обгърнатото в мъгла градче от прозореца на каретата. По нейна молба Келсайър угаси фенера и тя разпали калай, за да огледа по-добре потъналите в мрак улици. Беше идвала рядко в тази част на Фелисе — бедняшкият квартал, в който живееха навремето, не се различаваше особено от други подобни в останалите градове.
Келсайър също гледаше от своя прозорец, но намръщено.
— Зная какво не ти харесва — рече тя с тих глас; предполагаше, че и той като нея чува добре. — Виждаш богатствата на този град, а си даваш сметка, че са създадени от скаа.
— И това също — отвърна Келсайър също почти шепнешком. — Но има и друго. Ако се вземат предвид парите, които са били похарчени, този град трябваше поне да е красив.
— Че той е — рече Вин.
Келсайър поклати глава.
— Къщите са оцапани със сажди. Почвата е занемарена и безжизнена. Листата на дърветата са кафяви.
— Разбира се, че са кафяви. Какви искаш да бъдат?
— Зелени — отвърна Келсайър. — Всичко трябва да е зелено.
„Зелено? — помисли си Вин. — Ама че чудата мисъл“. Опита се да си представи дървета със зелени листа, но дори идеята за това й се струваше глупава. Келсайър имаше странни хрумвания — но сигурно е така с всеки, прекарал известно време в Хатсинските ями.
Той се обърна към нея.
— Преди да съм забравил, има още някои веща, които трябва да знаеш за аломантията.
Вин кимна и зачака.
— Първо — продължи Келсайър, — в края на нощта винаги изгаряй докрай остатъците от метал в теб. Някои от металите може да са отровни за организма, така че е най-добре да не преспиваш с тях в стомаха.