Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Разбрано.
— Освен това — рече Келсайър — никога не се опитвай да разпалваш метал, който не е от десетте. Предупредих те, че нечистите метали и сплави могат да навредят на здравето ти. Но ако се опиташ да разпалиш метал, несвързан с аломантията, нищо чудно да се окаже смъртоносен.
Вин кимна сериозно. „Добре, че ми каза“.
— Аха — възкликна Келсайър, загледан отново през прозореца. — Ето, че пристигнахме. Наскоро закупеното имение Реноа. Хубаво ще е да си свалиш пелерината — хората тук са лоялни към нас, но винаги е добре да проявяваш предпазливост.
Вин беше напълно съгласна. Съблече пелерината и я подаде на Келсайър, за да я прибере в торбата. След това подаде глава през прозорчето, за да огледа забуленото в мъгли имение.
Дворът бе заобиколен от ниска каменна стена. Двама пазачи отвориха вратата от ковано желязо веднага щом Сейзед им подвикна.
Покрай алеята вътре се редяха трепетлики, а на близкия хълм се издигаше къщата, от чиито прозорци струеше призрачна светлина.
Сейзед спря при вратата на къщата, подаде юздите на един слуга, скочи на земята и отвори вратата на Вин.
— Добре дошла в имението Реноа, господарке Вин. — И й подаде ръка да слезе.
Вин я погледна, но не я пое, а слезе сама. Терисецът не изглеждаше оскърбен от отказа й.
Стълбището бе осветено от две редици фенери. Докато Келсайър слизаше от другата страна, Вин забеляза, че на площадката вече са се събрали неколцина посрещачи. Келсайър изкачи стълбите с бърза походка, Вин го последва, като пътьом си отбеляза колко е чисто всичко наоколо. Дали отговарящите за поддръжката скаа знаеха, че господарят им е самозванец? Как планът на Келсайър да срази Последната империя помагаше на обикновените хора, които метяха стълбището?
Слабичкият застаряващ „лорд Реноа“ беше издокаран в лъскав костюм и носеше аристократични очила. Редки посивели мустаци красяха горната му устна и — въпреки възрастта — той не стискаше бастунче. Кимва почтително на Келсайър, но запази достолепен вид. Вин веднага си даде сметка, че този човек знае какво прави.
Кеймън също имаше опит в играта на благородник, но прекалено много важничеше или пък се държеше детински. Вярно, че имаше благородници като Кеймън, но много по-впечатляващи бяха тези като лорд Реноа — спокойни и самоуверени. Мъже, чието благородство се усещаше в осанката, а не в поведението, в това да разговарят надменно и презрително с околните. Вин едва се сдържа да не се свие раболепно, когато погледът на самозванеца попадна върху нея — по навик се опита да избегне вниманието му.
— Имението изглежда доста по-добре — заяви Келсайър, докато стискаше ръката на Реноа.
— Да, впечатлен съм от напредъка — потвърди Реноа. — Чистачите се справят задоволително. Дай ни още малко време и не бих се поколебал да поканя самия лорд Владетел.
Келсайър се засмя.
— Ей, това щеше да е страхотна забава. — Отстъпи назад и кимна към Вин. — Това е младата дама, за която ти говорих.
Реноа я огледа и Вин неволно отмести поглед. Не обичаше, когато я гледаха така — винаги смяташе, че преценяват как най-добре да я използват.
— Ще трябва да обсъдим подробно този въпрос, Келсайър — рече Реноа и посочи към входа. — Но сега може би е късно…
Келсайър влезе в къщата и подхвърли през рамо:
— Късно? Че то още няма полунощ. Нареди да ни поднесат нещо за ядене — лейди Вин пропусна вечерята.
Пропуснатото ядене не беше нищо ново за Вин. Но Реноа незабавно даде знак на прислужниците и те се раздвижиха чевръсто. Реноа последва Келсайър, а Вин влезе след него. На входа обаче спря и Сейзед изчака търпеливо зад нея.
Келсайър също се задържа, забелязал, че не го следва.
— Какво има, Вин?
— Тук е толкова… чисто — рече тя, неспособна да измисли друга дума. И друг път й се беше случвало да влиза в къщи на благородници, но това винаги ставаше късно нощем и на тъмно, в компанията на крадците. Не беше подготвена за ярките светлини, които ги очакваха.
Белите мраморни стъпала на имението Реноа сякаш сияеха, отразявайки светлината на десетина фенера. Всичко беше… девствено чисто. Стените бяха бели, освен на местата, където ги красяха традиционните фрески на животни. Великолепен полилей сияеше над двойното стълбище, а останалата украса на помещението — кристални статуетки, вази с клонки и листа от трепетлики — лъщеше, без следа от сажди и мръсотия.
Келсайър се засмя и каза на лорд Реноа:
— Тази реакция е достатъчна оценка за положените от теб усилия.
Вин прекрачи прага. Завиха надясно и влязоха в помещение, където белите стени контрастираха с тъмни мебели.