Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
Алекс още веднъж си даде сметка за важността на ваксините на доктор Омайра Торес и на репортажа за Интернешънъл Джеографик на неговата баба, който би алармирал и други страни за положението на индианците. Какво означаваха трите кристални яйца, които Надя бе видяла в съня си? Защо трябваше да се предприеме това пътуване с шамана? Струваше му се, че ще е по-полезно да се опитат да се свържат с експедицията, да вземат ваксините и баба му да публикува статията си. Той бе посочен от Ииоми като „вожд за преговори с нааб-ите и техните птици от шум и вятър“, но вместо да изпълни своята мисия, се отдалечаваше все повече и повече от цивилизацията. Нямаше никаква логика в това, което вършеха — помисли си с въздишка. Пред него се издигаха тайнствените и самотни тепуи, наподобяващи пейзаж от друга планета.
Тримата пътешественици вървяха от изгрев до залез-слънце с добър ход, като спираха да разхладят краката си и да пият вода при реките. Алекс се опита да улови един кълвач, който си почиваше на няколко метра върху един клон, но стрелата му не улучи целта. След това се прицели в една маймуна, която беше толкова близо, че можеше да види жълтата й челюст, но отново не успя да уцели. Маймуната му върна жеста с гримаси, които му се сториха откровено саркастични. Помисли си колко малко му служеха съвсем новите войнски оръжия; ако спътниците му разчитаха на него, за да се нахранят, щяха да умрат от глад. Уалимаи им показа орехи, които се оказаха вкусни, както и плодовете на някакво дърво, до които момчето не успя да стигне.
Индианците имаха много раздалечени, силни и гъвкави пръсти на краката и можеха да се изкачват с невероятна сръчност по гладки повърхности. Тези крака, макар и мазолести като кожа на крокодил, бяха също и много чувствителни: използваха ги и за да плетат кошници от лико или въжета. В селището децата започваха да се упражняват в катерене веднага след като успяваха да се изправят на краката си; за разлика от тях Александър, с целия си опит в покоряването на планини, не беше способен да се качи на дървото, за да откъсне от плодовете му. Уалимаи, Надя и Бороба се просълзиха от смях след неговите напразни усилия и никой не показа и грам съчувствие, когато се приземи на задните си части от една доста добра височина, натъртвайки и тях, и гордостта си. Чувстваше се ужасно тежък и несръчен.
На мръкване, след много часове ходене, Уалимаи даде знак, че могат да си починат. Нагази до колене в реката и остана неподвижен и мълчалив, докато рибите забравиха за присъствието му и започнаха да кръжат около него. Когато в обсега на оръжието му попадна плячка, я промуши с късото си копие и подаде на Надя красива сребриста риба, която все още мърдаше с опашка.
— Как го прави с такава лекота? — опита се да разбере Алекс, засегнат поради предишните си провали.
— Иска позволение от рибата, обяснява й, че трябва да я убие по необходимост. След това й благодари за това, че дава своя живот, за да живеем ние — обясни момичето.
Александър си помисли, че в началото на пътешествието би се присмял на подобно обяснение, но сега слушаше с внимание това, което разказваше неговата приятелка.
— Рибата разбира, защото преди това е изяждала други риби; сега е нейният ред да бъде изядена. Така стоят нещата — добави тя.
Шаманът стъкми малък огън, за да изпече вечерята, която им възвърна силите; той обаче не опита нищо друго, освен водата. Децата заспаха, сгушени между силните корени на едно дърво, за да се предпазят от студа, тъй като нямаше време да се приготвят хамаци от корите на стволовете, както бяха видели да правят в селището. Бяха уморени и трябваше да продължат пътуването много рано. Винаги когато единият помръдваше, другият се нагласяваше така, че да бъде възможно най-близо до него — така си предаваха топлина през нощта. Междувременно старият Уалимаи, клекнал и неподвижен, прекара нощните часове в наблюдение на небосклона, докато съпругата му бдеше до него като прозрачна вълшебница, облечена само с черните си коси. Когато младежите се събудиха, завариха индианеца седнал точно в същото положение, в което го бяха оставили предната нощ: недосегаем за студа и умората. Алекс го попита колко е живял, откъде черпи енергията и великолепното си здраве. Старецът обясни, че е виждал да се раждат много деца, които после ставали дядовци; също така е виждал как тези старци умират и как се раждат внуците им. Колко години? Повдигна рамене: не беше важно, или не знаеше. Каза, че бил пратеникът на боговете. Имал навика да се пренася в света на безсмъртните, където не съществували болестите, които убивали хората. Алекс си спомни легендата за Ел Дорадо, където не само имало приказни богатства, но също така извор, осигуряващ вечна младост.