Родена магьосница

Чувстваше се… много странно.

Изпитваше облекчение, че този изнервящ обяд най-после е свършил. Мъжът й крачеше бързо, сякаш се бореше с подтика си да затича към конюшнята. Оседла бойния кон. Животното беше грамадно, гледано за да носи рицар в пълно снаряжение, заедно със собствената си броня.

— Скапани глупаци — не спираше да мърмори той, докато стягаше каишките на седлото.

— Нямаше защо да викаш на ханджийката — каза му Мирима. — Тя не искаше да те обиди. Селото е малко. Преспиването на Земния крал е може би най-голямото събитие след… е, завинаги. Ще разказват за това и на внуците си.

Лицето на Боренсон гореше от неудобство. Той промърмори:

— Да бе! Вижте му орехите — растат и капят, растат и капят.

— Не те разбирам.

— Ами… това ще е на устата на всеки менестрел. А и проклетата балада за мен и за барон Пол — пеят я от години.

Беше прав. Където и да идеше, щеше да привлича хорските очи. Не можеше да избяга от това. Можеше само да се надява, че няма да го смятат за половин мъж.

— Добре — каза Мирима с глас, пълен с искреност и увереност. — Ако някой попита, ще му кажа истината: орехите ти са пораснали отново, даже по-големи отпреди. Най-косматите и най-твърди орехи, красяли някога мъж.

За миг Боренсон замълча. После се усмихна.

— Точно така! Кажи им точно това. — Ухили се злобно и Мирима не можа да определи изражението му. Имаше и страх, и смут, всичко това смесено с желание да избухне в смях.

Тя се качи на седлото, той се метна зад нея и излязоха от Балингтън.

Дълго никой не проговори. Тишината й се стори неловка. Боренсон я държеше леко, с една ръка около стегнатия й стомах, малко под гърдите. Беше отпуснал брадичката си на рамото й.

Знаеше, че може да помирише косата й и да усети допира на кожата й под тънката тъкан на блузата. Искаше й се да я целуне или да я прегърне с нежност. Но ги деляха твърде много неща. Все още бяха по-скоро чужди, отколкото съпруг и съпруга.

Имаше нужда от повече.

— Като ще яздим заедно — каза тя, след като навлязоха в изпепелените земи — можем поне да си говорим.

— Съгласен — отвърна равнодушно Боренсон.

— Разкажи ми нещо за себе си, което още не знам — подкани го Мирима.

— Не обичам млечни баници и малебита — отвърна Боренсон. — Не ги понасям под никаква форма.

— Добре — каза тя. — Тогава ще ти пека сладки с мармалад. Сега ми кажи нещо по-важно.

Трябваше да разбере какво иска от него. Искаше да си открие душата пред нея, да поговори за най-дълбоките си чувства.

— Нищо важно няма около мен.

— Тогава ми разкажи за Сафира — подкани го Мирима; засягаше тема, за която знаеше, че най-малко ще иска да говори. — Каква беше тя?

— Самодоволна.

— Какво те кара да мислиш, че е била самодоволна?

Той въздъхна тежко.

— Попита ме за теб. Искаше да знае дали си хубава. Знаеше, че не може да се сравнявате.

— Ти какво й каза?

— Едва ли държиш да го чуеш — отвърна той. Тя разбра, че не е било ласкаво. — Не можех да я погледна, не можех да чуя гласа й, без да се почувствам… заробен. Но ще ти кажа какво беше тя. Мисля, че беше просто празна черупка. Беше изкуфяла по Радж Атън и малко познаваше света. Мислех, че може да ни предаде. Но в битката ме изненада. Прояви известен кураж и донякъде състрадание. Ако беше малко по-умна, можеше дори да остане жива. Общо взето беше просто едно момиче с твърде много обаяние.