Извадка от „Сравнение на сведения за халите“ от Учителя при камината Дънджилс
При южните подножия на планините Брейс Габорн и хората му спряха на ръба на едно плато.
Той спря под три тополи. Неговият Дни дръпна юздите до него. Златните листа шумяха от вятъра. Габорн се загледа към низините. Там халите се движеха в колона: армия от около шейсет хиляди чудовища. Маршируваха в хлабав строй от по осем-десет в редица, в колона дълга не по-малко от десет мили. Извиваха между хълмовете и пресичаха гъсто обрасъл с дървета сребрист поток. Когато Габорн примижа, халите му заприличаха на огромна сива змия, лазеща през студените степи. Старият порутен замък при скалата на Мангън се издигаше малко извън обсега на змията, с величествената статуя на самия Мангън, изправен храбро и загледан над чудовищата.
Йоме ахна и прошепна:
— Изобщо не си представях, че са толкова много!
Габорн знаеше, че тя е видяла отраженията им в Зрителните камъни на Бинесман, но камъните някак си не даваха представа за огромните пълчища, пред които се бяха изправили сега.
Дори от това разстояние земята тътнеше от стъпките им, а съсъкът, който издаваха при издишване, стигаше до тях като приглушен шепот.
Той се загледа вцепенен. Халата, която търсеше, трябваше да е някъде там долу.
През нощта мъжете на Скалбейрн бяха избили много хали, но търсенето му сред мъртвите на Майстора на пътя не доведе до нищо. Ейвран беше огледала две чудовища, които приблизително съвпадаха с описанието й. Но се оказа, че са твърде малки.
Което означаваше, че нужната му хала е все още жива.
На юг от планините хълмовете бяха сухи и почти голи. Дъждовната буря предната нощ съвсем бе пропуснала тази земя. Изпод краката на халите се вдигаше прах, който оставяше пушлива диря, смесена с ятата прехвърчащи над главите им грий.
На запад от халите хората на Скалбейрн яздеха на отделни групи. Един отряд от хиляда рицари поддържаше скоростта на отстъпващите хали на шест мили напред. Обедното слънце блестеше от щитове, шлемове и пики. Мъжете изглеждаха съвсем дребни. Останалата част от армията, навярно още около хиляда и петстотин рицари, заедно с щитоносците и кервана от фургони, бяха зад опашката на халската колона — ариергард, който да им се противопостави, ако решат да се върнат към Карис. Пиките им стърчаха като бели бодли.
Устата на Габорн пресъхна от безпокойството. Усещаше надигащата се заплаха. Халите нямаше да позволят всичко това да продължи, нямаше да се примирят да ги карат така като стадо.
Херолдите му надуха златните си рогове.
Долу по низината мъжете на Скалбейрн се обърнаха и нададоха викове. Заразмахваха пики и щитове. Неколцина в свитата на Скалбейрн се откъснаха и препуснаха през полята към него. Габорн реши да изчака, да изслуша последния доклад на Скалбейрн.
— Отряд, стой! — извика той на бойците си. Близо половин миля назад гигантите продължаваха да тичат с все сила, мъчейки се да не изостават. Един от тях изрева от възторг, разбрал, че ще има няколко мига отдих.
Вайлдът на Бинесман забеляза халите и извика от радост:
— Хали кръв!
— Да — прошепна възбудено Ейвран, като малко момиченце на най-добрата си приятелка. — Обзалагам се, че там долу има вкуснички.
Габорн се озърна към детето, отпуснало се удобно на седлото пред чародея. Беше се съсредоточила изцяло към халите.
— Кажи ми — каза Габорн. — Този Майстор на пътя. Мислиш ли, че можеш да го забележиш отдалече, ако препуснем успоредно на колоната им?
