Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Готово! Давай! — викна главният механик.
Колата се втурна напред.
„Внимателно — мислеше Клерфе. — Само да не стопя лагер!“ Покрай него прелетя нещо пъстро, бяло и блестящю — бяха трибуните. А след това пред очите му остана само пътят, яркосиньото небе и точката на хоризонта, която трябваше да се превърне в облак прах, в Дювал и неговата кола..
Започна четиристотинметровата стръмнина.
Клерфе видя пред себе си планинския масив на Мадония, а под него лимоновите горички и сребристите отблясъци от маслиновите дръвчета. Следваха завой след завой, серпентини и остри виражи; изпод колелата излиташе чакъл. Той почувствува горещото дихание на мотора. Някакво насекомо като снаряд се блъсна в предпазните му очила. Край пътя се издигаха бодливи кактуси: Завоите ставаха все по-стръмни. Носеше се покрай остри скали и каменни отломки, километър след километър. После пред очите му се появи древната сиво-кафява крепост Калтавутуро, а по-нататък облак прах, който нарастваше с всяка измината минута. И изведнъж там се мярна едно паякообразно насекомо — колата на Дювал.
Клерфе бе по-бърз на завоите. Той бавно догонваше предната кола. Десет минути по-късно вече ясно я различаваше. Разбира се, че бе Дювал! След малко Клерфе се залепи за него, но Дювал не освобождаваше пътя, При всеки опит да го изпревари Дювал го блокираше. Бе изключено да не го е видял. На два пъти при съвсем остри завои погледите им почти се срещнаха, когато Дювал излизаше, а Клерфе тъкмо влизаше във виража. Дювал умишлено пречеше на Клерфе.
Колите се носеха плътно една зад друга. Клерфе изчака сред облака прах, докато пътят започна да се издига в широка дъга и той можеше да види далеч напред. Знаеше, че там някъде шосето извива в не много остър вираж. Дювал навлезе в завоя, като държеше плътно външната страна на пътя, за да попречи на Клерфе да го изпревари отдясно, с намерение от средата на завоя рязко да свие вляво. Но Клерфе само това и чакаше. Той даде пълна газ, вряза се във виража и се понесе по вътрешната му страна редом с Дювал. Колата поднесе, но той я овладя. Слисаният Дювал за секунда намали скоростта и Клерфе го задмина. Облакът прах изведнъж се оказа зад гърба му, а пред очите му на фона на клокочещото небе се разкри величествената Етна, увенчана от светъл дим. Двете коли — вече с Клерфе начело — полетяха нататък, нагоре към Полици, най-високата точка на пробега.
В онзи кратък момент, когато Клерфе задмина Дювал, измъквайки се след много километри от гъстия облак прах и видя пред себе си синьото небе, чистият живителен като вино въздух го лъхна в лицето, покрито с дебел слой прах; когато отново усети горещината на разбеснелия се мотор и видя слънцето, а в далечината вулкана, извисил се над целия този прост, велик и спокоен свят, който не се интересуваше нито от състезания, нито от човешки съдби, Клерфе за миг се почувствува като Прометей и усети мощен прилив на сили. Достигнал до билото на височината, Клерфе вече не мислеше за нищо определено, но сетивата му възприемаха всичко с необикновена отчетливост — и колата, която послушно му се подчиняваше, и вулкана, чийто кратер водеше направо в пъкала, и небето от разтопен син метал, срещу което летеше. Още няколко секунди, и шосето отново се втурна стремително към долината завой след завой, понесло върху себе си колата и Клерфе, който превключваше скорост след скорост. Щеше да победи онзи, който най-добре умееше да превключва скоростите. Пред него се разстилаше котловината на Фиуме Гранде, но скоро колата отново се заизкачва и на деветстотин метра височина се озова в някаква местност, напомняща лунен пейзаж, после пак надолу, сякаш се намираше в някаква огромна люлка, и така чак до Колезано, където отново го посрещнаха палми, агаве, цветя, зеленина и морска синева. При Кампо Феличе започваше единствената права отсечка от трасето — седем километра по крайбрежието.
Клерфе си спомни отново за Лилиан едва когато спря, за да смени гуми. Той смътно различаваше трибуните, приличащи на кутия с пъстри цветя. Ревът на мотора бе замрял и във внезапно настъпилата тишина — тишина, която бе привидна — го обзе чувството, че само преди малко е бил изхвърлен от кратера на вулкана и сега плавно като Икар се спуска с широко разперени азбестови крила към земята, към разтворените обятия на едно безкрайно и светло чувство, което бе нещо повече от любов, и което някъде там на трибуната намираше своя земен облик в една жена, в едно име, в едни устни…
— Давай! — извика треньорът.
Колата отново полетя напред, но сега вече Клерфе не беше сам. Подобно на сянката на порещо небесата фламинго заедно с него се носеше и чувството му към Лилиан. То ту го следваше като вятър, ту се изправяше пред него като прозрачен флаг, но постоянно бе близо до него.