Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
— Акмеле те гата.
Небето, изпъстрено със звезди, изчезна така, както се бе появило, и сумракът се възцари отново в пещерата. Крамик изчезна под арката, посочена му от стрелата на юдата.
Кан-император Издулор смръщи вежди и яростно удари по масата. Висок близо два метра, едър и широкоплещест, владетелят бе внушителна личност въпреки петдесетте си години и побелелите вече коси. Докато войската му лагеруваше в град Брусар на път за Артебос, вестоносци на Умар от Чаладара му донесоха за нападенията на северните племена. Деница, дъщеря на кан-предводител Иртхитюин и жена на кан-принц Вихтун, втори наследник на Умар, бе отвлечена. Никога до сега севери не си бяха позволявали да предизвикат гнева на Биляра чрез отвличане на високопоставена личност от двореца. Бойците на цяла Чаладара се бяха мобилизирали за отбрана от северите, които някой бе обединил и въоръжил добре. На Издулор не му беше много трудно да се досети кой е този някой. Явно Бакуриан добре се бе подготвил за войната с Биляра и Иртхитюин опасно го бе подценил, не вярвайки, че ще нападне. Чуха се и слухове за домогвания на негули от югозапад и въпреки че още не бяха потвърдени, Издулор не се съмняваше във верността им.
Той се изправи и закрачи из стаята. Съветниците му стояха смълчани и унили.
— Не вярвах, че Бакуриан ще тръгне наистина на тази война. А той дори е обединил северите, без да разберем? — гръмко се обърна Издулор към тях и започна да мести поглед от едно лице на друго.
— Защо не знам нищо за обединението на северите? — владетелят продължи ядно да говори, повишавайки тон.
Министър Кордил, отговорен за Войската на „змиите“, се размърда притеснено на мястото си.
— Кордил — повика го Издолур.
Министърът вдигна очи и погледна владетеля.
— Не си ми докладвал за северите, а за негулите ще кажеш ли нещо?
Кордил пребледня. По лицето му изби студена пот. Не знаеше какво да отговори на Издулор. Тези от шпионите, с които имаше връзка, не съобщаваха нищо. Но слуховете сред народа и войниците говореха за обратното. Той наведе глава за момент, ала все пак намери сили да вдигне очи и да отговори:
— Носят се такива слухове, но никой от шпионите ни не ги е потвърдил.
Издолур го изгледа умислено. От вниманието му не убегна смущението на Кордил. Първоначалният гняв на владетеля вече се бе уталожил и той тихо попита:
— А ти какво смяташ?
Кордил открито погледна кан-императора на Биляра в очите и каза:
— Аз мисля, че Уголия има споразумение с негулите. Те ще нападнат от югозапад в момента, в който ние стигнем Артебос. Всячески Бакуриан ще се опита да разпилее силите ни в различни посоки. Явно това е тактиката, на която залага в тази война.
Издулор кимна с глава и каза:
— Ако никой не спре негулите, те лесно ще достигнат Карпонили и манастира. Мислиш ли, че Бакуриан цели да ги изправи срещу сангасите?
— Това би бил умен ход от негова страна — кимна Кордил.
В това време Заберган, представителят на жреците сред съветниците на Издулор, се размърда и с интерес насочи вниманието си към разговора.
— По този начин негулите ще му свършат черната работа. — продължи с разсъжденията Кордил.
— Заберган — каза с ясен глас Издулор, от чието внимание не убягна реакцията на жреца при споменаването на манастира и сангасите. — Какво мислиш?
Заберган, нисък, с много набръчкано лице, гола глава и черни живи очи, бе ексцентричен и особен човек. Говореше странно, с писклив глас и множество възклицания, а това не се харесваше особено на събеседниците му. Той не се вписваше много сред членовете на кастата си и не бе добре приет сред жреците, особено сред двадесет и двамата избрани от манастира. От години те поддържаха с него студени служебни отношения и ползваха Заберган единствено за официални съобщения между императора и върховния жрец. Той бе от тези хора, които за всяко нещо имат собствено виждане и не се поддават на влияние. Между него и императора съществуваше силно приятелство и затова многобройните опити на върховния жрец Алобоготур да отзове Заберган от службата му в двореца Истрос и до днес не бяха успешни.
Заберган се поглади по гладката брада и отговори по типичния си начин:
— Хе, хе, какво мисля? Няма какво толкова да му се мисли. Така е, както казвате.
Издулор се смълча за момент, обмисляйки думите му, и каза:
— Посъветвай се с Алобоготур. Кажи му, че очаквам нападение от негули срещу манастира. Искам да знам неговото мнение. Ще се справят ли сангасите?
Заберган само кимна с глава в знак на съгласие и веднага изгуби интерес към разговора, защото от широкия му ръкав се подаде едно космато носле и подуши въздуха. Това бе любимата мишка на Заберган, наречена Гаго, която бе постоянен обитател на дрехите му, когато жрецът се намираше вън от дома си. Все още имаше хора от обкръжението му, които не можеха да свикнат с тази ексцентричност на жреца, но той открито демонстрираше обичта си към мишока и не се интересуваше от хапливите подмятания и подигравки. Още повече, че самият Издулор проявяваше благосклонност. Той дори често се интересуваше за здравето на косматия приятел на Заберган.