Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Заради главите от моя роман раздразнението се засилило още повече. Лебедев ги обявил за клевета срещу съветския строй. А. Т. го помолил за обяснения. Лебедев отговорил с един-единствен пример: „Нима нашите министерства работеха нощем? И то така — на морски шах да играят…“. (Съвсем наскоро ми казаха, че Лебедев бил чекист… Като си направим сметка — по Сталиново време. Тогава, разбира се, не са играли на морски шах.) И му препоръчал: „Скрийте романа хубавичко, та никой да не го вижда.“ А. Т. му отговорил твърдо: „Владимир Семьонович, не мога да ви позная. Как се отнасяхме ние с вас доскоро към подобни рецензии и рецензенти?“ Лебедев: „Ех, ако знаехте кой сега е недоволен и съжалява, че «Иван Денисович» беше отпечатан!“
(От други източници, достоверно: Н. П. Хрушчова се оплакала на един генерал от запаса: „Ах, ако знаехте как си изпатихме заради Солженицин! А, не, повече няма да се месим!“)
Пък и не минава чудото два пъти по една и съща пътечка. Да коря ли Лебедев, задето ни заряза? Не е ли по-правилно да се чудя как първия път намери кураж? (След свалянето на Хрушчов при новата делба на баницата Лебедев загубва само длъжността си, но не бил изгонен от висшите кръгове и не изпаднал в мизерия. К. И. Чуковски го срещал в правителствения санаториум в Барвиха. Бившият „приближен болярин“ пишел някакви мемоари и казал на Чуковски, че опровергава всичките ми неточности за Сталиновия бит (бъзнали са го все пак моите глави). Освен това той ми честити Новата 1966 година с писмо — и това ме смая, защото бях на ръба на ареста (а може той да не е знаел?). До него стигнали слухове, че сме се скарали с Твардовски, и той ме подканваше да се сдобрим. Много криво ми беше по онова време и аз не оцених неговия може би най-безкористен душевен порив. А после и с Твардовски близо година нямах никакъв допир. А неотдавна научих: през същата тази година, 1966-а, Лебедев умрял на не повече от петдесет години. На погребението на бившия всесилен съветник не дошъл никой от ЦК, никой от партията, никой от литературата — само Твардовски. Представям си едрата му широкогърбеста фигура, приведена над ковчега на дребничкия Лебедев.)
С това приключи засега „движението“ на „Кръга“. Наистина в обявата за 1965 година Твардовски посмя да съобщи, че аз „работя над голям роман за списанието“.
Исках да мълча и да пиша, исках да се въздържам от каквото и да било шаване на моите произведения — и самият не устисквах. Защото е трудно да прецениш същинския смисъл на обстановката и своята правилна линия: ами ако изтърва нещо? Така разнасях по няколко театъра „Свещ на вятъра“, но тази пиеса нема успех сред режисьорите. А през пролетта на 64-та в противоречие с предпазливата си тактика, просто по някакъв подтик, раздадох на няколко души моите „Ситнежи“ с условието, че могат да не ги крият, а „да ги дават на свестни хора“.
Тия „Ситнежи“, обратното, имаха голям успех. Те много бързо се разпространиха в стотици екземпляри, стигнаха до провинцията. Най-неочаквано за мен беше това, че откровената защита на вярата (а не бе ли тя доскоро в Русия толкова позорна, че нито едно писателско реноме не би я издържало?) бе сърдечно приета от интелигенцията, самиздат прекрасно поработи над разпространяването на „Ситнежите“ и очерта един добър изход за писател, когото властите са решили да забранят. Разпространяването на „Ситнежите“ бе толкова бурно, че само след половин година — през есента на 64-та, те бяха отпечатани в „Грани“, за което „Новый мир“ и аз научихме от писмото на една руска емигрантка.
За Твардовски това нелегално движение дори и на най-дребните ми (и вече отхвърлени от него!) неща беше болезнено неприятно: тук имаше и ревност, че нещо мое върви без неговото редакторско одобрение; и опасения, че това може да навреди на романа и изобщо на легалната ми литература (с какво още можеше да ми се навреди?…). И ето как се променяше той или какви черти е имало в самия него: след като надмина себе си в усилията да лансира безнадеждния ми роман, той вече с погнуса ме попита по повод на един мой насила прочетен ситнеж (бяха го принудили в някаква компания в правителствения санаториум, той го чел едва ли не с отвращение — дори се разпространява не чрез него!):
— Творец — и с главна буква. Какво е туй?…
А новината, че „Ситнежите“ са публикувани в чужбина, бе за него гръмотевичен удар. Те с уплаха прочели в цензурния си справочник какво ужасно антисъветско списание е „Грани“. (Нали там не било написано какви статии за Достоевски, за Лоски се срещат в него…) Впрочем половин година се искаше, за да стигнат „Ситнежите“ до Европа — а за да се докладва за станалото нагоре по мудните ни инстанции и инстанциите да се сепнат — още 8 месеца…