Юмрукът на правосъдието

— Господин Ван Уегънър?

— Да. Госпожа Лаура?

— Съжалявам, че закъснях. Трябваше да отида да взема децата от детската градина. Това е Аугусто, а това е Лурдес.

— Здравейте — каза Пол. Момичето и момченцето срамежливо се вторачиха в него. Седнаха и госпожа Лаура поръча сандвичи и напитки, докато Пол подреждаше мислите си.

Госпожа Лаура изглеждаше необикновено млада, деветнайсет-двайсетгодишна. Носеше работни панталони, суичър и раничка. Лицето й беше свежо и хубаво, а копринената й коса, сплетена на добре оформена плитка, се спускаше отзад.

— Извинете, но очаквах някого, който изглежда малко по-различно — каза Пол.

Тя се усмихна.

— Омъжих се за Рубен в родния си град Мексико, когато бях на петнайсет. Сега съм на двайсет и една. — После добави със сериозен тон. — Не разбирам защо полицията иска отново да разговаря с мен. Това стана толкова отдавна.

— Аз не съм съвсем от полицията.

— А откъде сте?

— Както разбрах, когато Рубен е починал, той се е водел на изпитателен срок в службата по пробация. Е, аз разследвам смъртта на служителката, която е работела с него. Загинала е в същия ден, в който е умрял и съпругът ви.

— О, да. Ана Мийд. Разбрах за това. Много жалко, нали? Но този ден си имах други проблеми… Не знам какво повече мога да ви кажа, освен че Рубен няма нищо общо със смъртта на тази жена. Той е умрял същия следобед, но няколко часа преди нея.

Млякото за децата пристигна, както и кафето за момичето. Тя се наслаждаваше на гледката.

— Тази природа си струва всичко — снегът и ледът, проблемите с работата, със семейството и така нататък. Надявам се да остана тук завинаги.

— Кога дойдохте в Тахо?

— Преди четири години. Тогава родителите на Рубен и братовчедите му живееха тук. Получихме зелени карти без всякакви проблеми. Но родителите му се върнаха у дома, а Рубен загуби работата си. Не можех да помогна много. Минахме през ред трудности. Рубен беше отчаян. Не можеше да понася как плачат бебетата, когато нямаше мляко. Започна да краде — гласът й не звучеше осъдително, сякаш отдавна се бе примирила с тази част от живота си.

— И го хванаха?

— Не го биваше за тая работа. И преди се беше забърквал в такива неща. Този път ударил една жена, за да й вземе чантата. Получи три месеца и за малко да го депортират, но госпожа Мийд му помогна.

Обядът пристигна и те се заеха с него. Сиренето се топеше върху парченцата печено пиле и зелените чушки. Госпожа Лаура беше жена негов тип, наслаждаваше се на всяка хапка от ястието. Хлапетата изприпкаха по пясъка и останаха да играят на около двайсет стъпки разстояние, сякаш вързани с невидима връвчица.

— С какво се занимавате сега? — попита Пол, когато чиниите бяха отнесени и двамата пристъпиха към кафето.

— Посещавам държавния колеж. Изучавам детска педагогика. Имам намерение да преподавам в начално училище.

— Обичате децата?

— Обожавам ги. Нощем работя в „Хл Вакуеро“, един ресторант в подземието на Харви. Готвачка съм. Сега печеля добре.