Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Кажете ми — рече Морис с явна готовност да удовлетвори всяко желание на Женевиев, — толкова много ли искате да я видите? Кажете ми само една дума. Републиката наистина е магьосница, аз съм напълно съгласен с гражданина Моран. Но като човек от охраната до известна степен и аз съм магьосник…
— Можете да ми помогнете да видя кралицата? Вие?! — ахна възхитена Женевиев.
— Разбира се, че мога. Аз!
— Как така? — попита Моран, след като размени бърз поглед с домакинята, който Морис въобще не успя да съзре.
— Много е лесно — рече Морис. — Има хора от охраната, които се ползват с изключително голямо доверие. Аз съм от онези, които са дали достатъчно доказателства за своята преданост към свободата, и се надявам да съм в тази категория хора. Всъщност влизането в Тампъл зависи от взаимното съгласие на стражата и началника на поста. За щастие, когато аз пазя, началник на поста е моят приятел Лорен. Между другото струва ми се, че той съвсем скоро ще бъде назначен на мястото на генерал Сантер — само за три месеца от прост капрал той стигна до чин адютантмайор. А това е много. Впрочем ако искате, елате да ме потърсите в Тампъл идващия четвъртък. Тогава ще съм дежурен…
— Ето че желанието ви ще се изпълни — отбеляза Моран. — Вие имате пълното основание да се считате щастлива.
— не, не, не искам! — каза Женевиев. — Не искам!…
— Защо не искате? — извика Морис, намерил допълнителен повод да се срещне с жената, която обичаше.
— Страхувам се да не ви изложа на някоя неприятност, драги Морис — рече тя. — Ако на вас, нашия скъп приятел, се случи някоя неприятност само заради задоволяването на един мой каприз, цял живот няма да си простя тази грешка!
— Говорите много умно, Женевиев — каза Моран. — Вярвайте ми, днес и най-големите патриоти са под подозрение. Откажете се от намерението си, което, както сама казвате, просто е един каприз от ваша страна!
— По всяка вероятност говорите така от завист, Моран — рече Морис. — След като вие сам не сте виждали нито крал, нито кралица, искате и другите живи хора да не ги видят. Нека не се караме за това. Елате и вие, и да се свърши цялата работа!
— Аз ли? Ами!…
— Става въпрос не за това, че гражданката Димер иска да дойде в Тампъл, а за това, че аз я моля да дойде. Както моля и вас — рече Морис. — Става въпрос и за това, че вашето посещение ще ме поразвлече малко в този затвор. През цялото денонощие, за жалост — уточни той, — се чувствам не по-малко затворник, отколкото дамите, които пазя.
Морис придружи думите си с леко притискане на крака на Женевиев между краката си. Той добави, обърнат към дамата:
— Много ви моля, елате!
— И тъй, Моран, ще ме придружите ли?
— Ще загубя цял ден… — продължаваше да се колебае Моран.
— Щом е така — рече Женевиев, — няма да отида и аз.
— Защо да не отидете? — попита Моран.
— Ох, Боже мой — отвърна тя, — по простата причина, че нито мъжът ми ще може да ме придружи, нито пък вие. А не дойдете ли с мен вие, умният тридесет и осемгодишен човек, аз няма да бъда толкова смела да мина през цял кордон от войници и през цялото време да разговарям с един от офицерите на охраната, който е само три-четири години по-възрастен от мен.
— Тогава — каза Моран, — щом намирате за толкова нужно да бъда с вас, гражданко…
— Хайде, хайде, многоучени гражданино, проявете любезност, както би направил всеки обикновен човек — рече Морис, — и пожертвайте половин ден заради жената на своя приятел!
— Добре — съгласи се най-после Моран.
— Сега — рече Морис, — искам от вас само едно нещо: да не казвате никому за това. Влизането на външни хора в Тампъл е подозрително наистина и заради това всички ние можем да бъдем изклани като нищо. Всъщност вие много добре знаете какво стана с жирондистите…
— Дяволите да го вземат — възкликна Моран, — това, което казва гражданинът Морис, не е шега работа. Да ме заколят! Ето го начина да спра да работя!
— Но гражданинът Морис все пак каза — обади се усмихната Женевиев, — че можем да бъдем изклани всичките.
— И какво от това?
— Всичките, заедно!
— Да, заедно, разбрах — рече Моран. — Великолепна дружина! Но, сантиментална моя хубавице, аз предпочитам да живея заедно с вас, отколкото да умра!
„Кой ли дявол ме караше да си мисля, че този човек е влюбен в Женевиев — рече си на ума Морис. — И защо…“
— Значи, решено? — каза Женевиев. — На вас говоря, Моран, какво се замислихте… В четвъртък. Но гледайте в сряда да не започнете някой от вашите химически опити, от които човек не може да ви откъсне със седмици.