Драконът и Джорджът
- Автор: Диксън Гордън
- Серия: the dragon and the george #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Съмналиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Драконът и Джорджът». Краткое содержание книги:
Отначало другите бяха помислили, че е мъртъв. Със сигурност Ху де Боис беше решил така, защото без да изчака, за да се увери, той се бе качил на коня си, паднал при сблъсъка, и бе препуснал преди Брайън, възседнал един кон от замъка, да успее да го проследи и хване.
Останалите се бяха събрали в равнината около неподвижно лежащия Джим и пръв Ара бе установил, че той все още диша, макар и слабо. Не бяха посмели да го преместят, разбирайки, че е пред бездната на смъртта. Затова бяха построили навес от пръчки и клони над мястото, където лежеше, бяха го покрили с дрехи и запалили огън в заслона, за да е топло, докато вълкът извика С. Каролинус.
Каролинус бе дошъл, придружен от Смргол, на когото някак бе изпратил вест. Под ръководството на магьосника старият дракон бе използвал силата си, за да свърши това, което другите, дори при склонност да рискуват, не бяха могли да направят. Смргол внимателно бе изтеглил счупената дръжка.
След почистването й раната бе започнала силно да кърви, но скоро кървенето бе спряло и Каролинус беше обявил, че след като Джим досега е оживял, не може да се направи нищо повече за него. Магьосникът се бе приготвил да си тръгне.
— Но сигурно има нещо, което можем да сторим? — бе попитала Даниел.
— Ще чакаме — бе отсякъл Каролинус — и ще се надяваме.
И си бе тръгнал.
Бяха престроили навеса в по-стабилна постройка. Смргол и Ара се бяха редували да седят до него, понякога в компанията на Даниел, Брайън или някой от другите; и бяха чакали. Най-сетне беше дошъл денят, в който той бе отговорил на Смргол.
Сега всички дойдоха, за да се видят с него и до изразят задоволството си, че е оцелял. Всеки си имаше свой начин да го направи. Смргол го мъмреше, Ара ръмжеше огорчено, Даниел го уверяваше, че е постъпил глупаво, но в същото време смяташе, че само един принц би се хвърлил в почти сигурна смърт. Тя бе невероятно досадна, но и много внимателна, когато сменяше превръзките му, и не позволяваше на другите да вършат това. Джилс любопитстваше да узнае какъв боен стил е владеел сър Джеймс в истинското си тяло и настояваше, че сигурно е имал наум някаква тайна тактика, иначе не би рискувал да атакува фронтално. Дафид дойде, седна и се захвана да прави стрелите си, без да каже нищо.
Джеронд де Чени (която се оказа момичето в бяло от кулата, държало късото копие) намина и му обеща отмъщение. Самата тя носеше превръзка на дясната си буза. Оказа се, че сър Ху пристигнал, първоначално придружен от още половин дузина мъже, и съобщил, че има новини за смъртта на баща й. Вмъкнали се веднъж вътре, хората с него надвили стражите на портите и пуснали останалите. След като замъкът бил в ръцете му, сър Ху признал, че не знае нищо за баща й, но тъй като възнамерява да управлява Малвърн, поискал от нея незабавно да се омъжи за него. Когато отказала, той я заплашил, че ще я обезобрази малко по малко, като първо щял да разсече дясната й буза, след три дни — лявата, след още три дни щял да отреже носа й, а после да извади едно по едно очите й, докато отстъпи. Тя се бе противопоставила и сега щеше да носи белега на бузата до края на живота си. Бе крехка, доста нежна девойка със светлоруса коса и имаше подробен план как ще опече сър Ху на бавен огън, веднага след като го плени. Брайън донесе вино и седна да пие с Джим, разказвайки неприличните си шеги и безкрайните си истории. Някои от тях явно бяха истина според Ара или Смргол, но всички звучаха невероятно.
Съдържателят Дик изпрати и последния си бут, за да възбуди апетита на Джим.
В действителност Джим откри, че за първи път откакто е в драконското си тяло няма апетит. Виното бе приятно за гърлото му, но дори и то не го искушаваше да пие освен в много малко за един дракон количество.
Независимо от това той се възстановяваше. Започна да излиза на слънце и прозрачната ярка светлина на ранната есен стопляше тялото му, въпреки че не стигаше до загнездилия се в него вътрешен хлад. Истината беше, че смъртта във формата на копието на сър Ху се бе приближила прекалено много. Сега счупеното парче бе извадено и болката почти изчезнала, но в себе си Джим все още изпитваше покруса, която сломяваше духа му. Нещата около него бяха изгубили цвета си, хората — своята неповторимост и стойност. Даже мисълта за Анджи отслабваше и губеше значимостта си. В съзнанието му преобладаваше само едно — никога вече да не напада челно брониран рицар. Всъщност никога повече нямаше да напада когото и да е освен по най-безопасния и сигурен начин. Единствено оцеляването бе важно; и нямаше значение как се постига, просто то бе…