Драконът и Джорджът
- Автор: Диксън Гордън
- Серия: the dragon and the george #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Съмналиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Драконът и Джорджът». Краткое содержание книги:
— Защо не? — каза той. — Съгласен съм да се заемем със сър Ху и имота му.
В момента, в който изрече това, някакъв необикновен полъх премина през въздуха и заля залата. Приличаше на внезапно връхлетяла гореща вълна, която претопи апатията му в усещане за пустота, сякаш тялото му — неговото и на Горбаш — беше празна черупка. Джим примигна, склонен да мисли, че очите му изневеряват заради виното или въздуха, задимен от горящите свещи. Но чувството си бе отишло в същия миг, в който се бе появило, и той се усъмни дали наистина е усетил нещо преди малко.
Погледна към другите, но те изглежда не бяха забелязали нищо, единствено Дафид се бе втренчил в него.
— Добре — рече Джеронд. — Значи, решено.
— Не мисля, че е правилно — намеси се Дафид. — В семейството ми поколения наред от баща на син и от майка на дъщеря се предава способността да виждаме предзнаменованията, а преди малко пламъците на всички свещи примигнаха, въпреки че в залата нямаше вятър. Изобщо не мисля, че е правилно да тръгнем след сър Ху.
— Ара те е уплашил, това е всичко — отвърна Даниел.
— Не се плаша, но и аз като вълка не съм рицар, за да притежавам или превземам замъци.
— Ще те направя рицар — заяви Даниел. — Това ще сложи ли край на съмненията ти?
— Срамота, Даниел! — възкликна Джилс и се навъси. — Рицарството не е предмет на шеги.
Дафид стана.
— Подиграваш ми се — каза той. — Но понеже се захващаш с тази работа, и аз ще се хвана, защото те обичам. Сега ще отида в гората на чист въздух.
Той също напусна залата.
— Хайде, хайде — весело рече Брайън, — нека да спрем с упреците за малко. Напълнете чашите си! Споразумяхме се. За скорошната победа над сър Ху и неговия замък!
— И за приближаването му към ада с един ден — добави Джеронд.
Отпиха.
Рано на другия ден потеглиха без Ара, но с разбойниците на Джилс и подкрепление от около четиредесет мъже от замъка Малвърн и другите имения на де Чени. В ожесточението си самата Джеронд бе пожелала да тръгне с тях, но чувството й за отговорност към замъка и земите на баща й беше надделяло дори над жаждата й за мъст. И така тя се бе съгласила да остане. Видяха я, изправена на стените на замъка, да гледа след тях, докато дърветата на гората я закриха от погледите им.
Утрото бе настъпило както в деня, когато си възвърнаха замъка Малвърн от сър Ху. Днес обаче облаците не се разпръснаха. Вместо това те се сгъстиха и скоро заръмя ситен умерен дъждец. Пътят им отначало вървеше през редуващи се гори и открити пространства, но с напредването на деня дърветата се срещаха все по-начесто, а земята ставаше равна и влажна. Минаваха покрай малки езера и блата и дирите от каруци, по които вървяха, скоро станаха кални и хлъзгави. Разпръснаха се и се разделиха на групи, движещи се на около половин миля една от друга.
Но начинът на пътуване сякаш се повлия от сивотата на деня — влажният мъглив въздух изглежда създаваше тягостно настроение. Тези, които вървяха пеш като разбойниците и четиредесетте човека от земите Малвърн, стъпваха тежко под падащия дъжд с покрити лъкове и завити оръжия. Нямаше и следа от навика на разбойниците да си разменят груби шеги и закачливи обиди. Когато говореха, бяха мрачни и изразяваха недоволство от времето, пътя и вероятните загуби от убити и ранени при превземането на замъка, който щяха да нападнат. Между тях се подновиха стари разпри и те станаха раздразнителни.
Дори водачите в похода се повлияха от общата промяна в отношенията. Джилс бе навъсен, Даниел — хаплива, а Дафид — съвсем необщителен. Всички се държаха така, сякаш чувстваха, че нещо не е наред.
Накрая Джим, начело на колоната, намери спасение в единственото изключение от общото неразположение: Брайън, яхнал Бланчард, бе неизменно един и същ. Имаше нещо бодро, спартанско и непреклонно в рицаря. Той сякаш отдавна бе решил всички важни въпроси и съмнения в собствения си свят.
Все едно дали печеше слънце или валеше сняг, дали течеше вино или се лееше кръв — всичко това беше външно колебание, което можеше да се пренебрегне и не заслужаваше внимание. Човек можеше да си помисли, че дори и да го разпънат, би се шегувал с мъчителите си.
Джим му каза за поведението на останалите и особено на водачите.
— Това не трябва да ни тревожи — отвърна Брайън.
— Но важно е всички да действат заедно, нали? Например какво ще стане, ако Джилс реши изведнъж да си тръгне? Ще останем с четиредесетте мъже от Малвърн, половината от които изглеждат така, сякаш нямат понятие от битки.
— Не мисля, че Джилс ще го направи — отговори рицаят. — Знае, че за него и момчетата му ще има богатство от укреплението на сър Ху. Освен това той се съгласи да дойде, а е съвсем ясно, че някога е бил джентълмен, въпреки че сега не би го признал.