Драконът и Джорджът
- Автор: Диксън Гордън
- Серия: the dragon and the george #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Съмналиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Драконът и Джорджът». Краткое содержание книги:
— Е, дори и да разчитаме специално на Джилс — добави Джим, — може да имаме неприятности с Даниел и Дафид, които в крайна сметка да повлияят и на баща й. Дафид говори все по-малко с всяка измината миля и Даниел няма да стане по-благосклонна към него. Всъщност така или иначе тя не трябваше да идва, но изглежда, че никой не намери смелост да й го каже.
— Мастер уелсецът не би дошъл без нея.
— Вярно — съгласи се Джим. — Но трябва да признаеш, че тя не е боец…
— Сигурен ли си? — попита Брайън. — Виждал ли си я някога да стреля?
— Само когато отправи стрелите си към нас. И в опустошеното село. Добре, може да се справя с лъка…
— Не само това — възрази рицарят. — Тя опъва лък с петдесеткилограмова сила както половината от стрелците на баща й.
Джим примигна. Преди години бе имал временен интерес към стрелбата с лък. Тренираше върху мишени, като бе започнал с двадесет– и бе спрял на тридесеткилограмов лък. Тридесет килограма се бяха оказали за него практическата граница, а не смяташе, че е слаб.
— Откъде знаеш? — попита той.
— Видях я да стреля, след като те пронизаха при превземането на замъка Малвърн, докато още траеше битката.
— Тя е била в замъка? — учудено възкликна Джим. — Мислех, че е останала в гората. Но как можеш да кажеш само като я видиш да стреля?
Както вървеше до него, Брайън му хвърли любопитен поглед.
— Странна е земята зад морето, от която идваш, сър Джеймс — каза той. — Като наблюдавам стрелата, когато излита от лъка, разбира се.
— Наблюдаваш стрелата?
— Гледам колко ще се повдигне, щом се отдели от тетивата — обясни Брайън. — Когато я видях, тя се целеше ниско в целта на разстояние около петдесет метра. Самият аз не опъвам с повече от тридесет и пет килограма. Разбира се, не съм стрелец. Но госпожица Даниел не е слаба.
Дълго след това Джим крачеше мълчаливо да Бланчард и възседналия го рицар, обмисляйки думите му.
— Ако тя опъва петдесеткилограмов лък, тогава колко опъва Дафид?
— Боже, кой знае! Седемдесет? Деветдесет? Или дори повече? Уелсецът не се побира в обикновените дрехи. Видя, че сам си е правил лъка и стрелите и е изключителен майстор и на двете. Обзалагам се, че няма стрелец от отряда на Джилс, който не би дал десетгодишното си възнаграждение за лъка на мастер Дафид, ако допуснем, че изобщо е в състояние да го опъне. При дългия лък цялата тайна е в тънките краища на дъгата му, нали знаеш? Въпросът не е само да си изработиш по-тежък и дълъг лък, който да стреля точно на разстояние, дори и да имаш силата да го опънеш. В оръжието на Дафид са вложени вещина и изкуство, които са извън способностите на обикновен стрелец. Чу какво каза Джилс, когато мастер Дафид обеща да убие стражите върху стените на замъка, стреляйки от гората. Естествено същото нещо е вярно и за стрелите, направени от уелсеца. Всеки един от тези разбойници без съмнение би продал половината си зъби за един такъв колчан.
— Разбирам — каза Джим.
Информацията потъна в съзнанието му и натежа там като олово. Той осъзна, че преди сблъсъка си със сър Ху щеше да бъде очарован от всичко това. Сега се чувстваше леко засегнат — от Дафид заради неговите познания и умения и от Брайън заради снизхождението, което, както му се стори, долови в обясненията на рицаря.
Не каза нищо повече. Брайън, след като направи още няколко коментара с цел да продължи разговора, се отказа. Обърна Бланчард и се върна по дирята, за да провери останалите. Джим продължи напред, без да гледа къде върви. Осъзна, че се движи сам, но уединението съответстваше на сегашното му настроение. Не желаеше компания — особено компанията на тези средновековни характери с манталитет на зверове и хора.
Всъщност като се огледа, не видя нито хора, нито коне, нито пък следите от каруци, по които вървяха. Несъмнено дирята им бе направила една от своите безполезни извивки. Явно бе, че подобно на пътеките продължаваше в посоката с най-малко препятствия. Не беше изкуствено построен път, в резултат на което криволичеше покрай храсталаците, които един човек с брадва щеше да прочисти за час-два. Вероятно дирята бе завила, а той, унесен в мислите си, бе продължил право напред. Следователно скоро трябваше отново да излезе на нея, когато тя извиеше обратно в първоначалната си посока.
Междувременно докато Джим умуваше, усамотяването бе започнало да му харесва. Изолираше се от странния свят, говорещите същества, кръвта, битките, свръхчовеците и свръхестествените сили — всичко това при една примитивна техника и недоразвито общество.