Драконът и Джорджът
- Автор: Диксън Гордън
- Серия: the dragon and the george #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Съмналиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Драконът и Джорджът». Краткое содержание книги:
Строго погледнато, помисли си той, способността му да живее с животни имаше граници. Смргол и Ара, както и другите дракони бяха зверове, независимо че можеха да говорят. Всъщност и хората тук не се отличаваха — човекоподобни животни с реакции, предизвиквани от навици, инстинкти или емоции, но никога от цивилизовани намерения. С цялата си красота Даниел едва ли бе нещо повече от покрито с кожа женско същество от каменния век. Подобно на нея Дафид с ненадминатите си майсторство и сръчност сякаш бе излязъл от кроманьонска ловна експедиция. Джилс бе изпечен стар престъпник, нищо повече, а Брайън — безразлична към болка машина за убиване, която мислеше с мускулите си. Колкото до Джеронд, тя бе невероятно жестока — с удоволствие предвкусваше мъченията, на които щеше да подложи врага си, след като го плени. Какво го бе накарало да помисли от своя чист и удобен свят през двайстия век, че някога ще му се стори привлекателно, а даже и приятно да живее с хора като тези? Компенсиращите им качества не струваха нищо. Всяко задължение или привързаност, които можеше да му се стори, че изпитва към тях, не бяха друго освен резултат от една фалшива романтика.
Прекъсна разсъжденията си, тъй като осъзна, че върви от доста време, а все още не е излязъл на дирята от каруците, нито пък е видял следа от групата. Навярно дирята бе свършила. Навярно се бяха отклонили по друг път. Навярно бяха решили дори да спрат за тоя ден, защото сега дъждът валеше доста поройно. Е, във всеки случай можеха да се грижат за себе си, а той щеше да се присъедини към тях утре. Не изпитваше нужда от компанията им. При драконската си нечувствителност към температурата и времето за него нямаше голямо значение, че бе станало влажно и студено.
Всъщност сега, когато обърна внимание на времето, се оказа, че то съответстваше на настроението му — денят рано-рано бе започнал да преваля в сив сумрак, а небето се изливаше около него върху капещите клони и прогизналата земя.
Независимо от това той се огледа, забеляза една дъбова горичка и тръгна към нея. С лекота изтръгна от корените няколко по-големи фиданки, огъна върховете им и ги съедини, за да си построи временен подслон, подобен на индианска колиба. Преплетените клони, все още гъсто покрити с листа, наистина му осигуриха известна защита от дъжда.
Джим се сви в подслона с голямо задоволство. Вече се смрачаваше. Нямаше представа къде са останалите, дори и да искаше, не можеше да ги намери. Но това беше добре дошло. И те не можеха да го открият. Това също беше добре дошло.
Бе готов да мушне глава под крилото си, когато долови звук — отначало слаб, а после постепенно усилващ се. За момент разумът му отказа да го определи; след това дойде споменът — ясен и непогрешим.
Мраколаци. Приближаваха се.
ГЛАВА 18
Без да разбере как, Джим се озова извън подслона, готов да побегне. Спря го същият инстинкт, който се бе задействал при предишната му среща с мраколаците и му бе внушил, че с опита му за бягство започва краят. Беше познание, изплувало от най-дълбоките слоеве на мозъка на Горбаш.
Стоеше неподвижен в сгъстяващата се тъмнина със зинали челюсти, а езикът му трептеше напред-назад между тях. Дъхът му се спря в гърлото. Ако имаше представа за посоката, в която бяха отишли Брайън и останалите, би намерил смисъл в бягството. В случай че успееше да стигне до тях, щеше да ги спаси многобройността им. Не беше съвсем сигурен защо, но инстинктът му настойчиво налагаше това чувство. Знаеше също, че мраколаците предпочитат да нападат самотни безпомощни жертви. Може би голяма група хора или животни щяха да устоят заедно на страха, подхранван от хищните твари в съзнанието на тези, които искаха да унищожат и изядат. Ако жертвите успееха да издържат, навярно след това на свой ред щяха да са в състояние да нападнат. А мраколаците, както вече знаеше, едва ли щяха да издържат срещу тези, които не се страхуваха от тях — беше видял колко бързо ги прогони Ара.
Но накъде трябваше да тръгне, за да открие отряда тръгнал срещу сър Ху? Както бе помислил, навярно вече са се отклонили от пътя и са спрели за пренощуване. Можеше дори да са тръгнали обратно. Ако хукнеше и сбъркаше посоката, щеше да отида право в устата на мраколаците.
Едно бе сигурно — Ара го нямаше тук, за да го спаси. Дори ако вълкът беше обикалял Малвърн достатъчно дълго, за да види дали Джим наистина ще се присъедини към похода, опасенията му отдавна се бяха потвърдили и бе тръгнал обратно към гората си. Сигурно го деляха мили от гласовете, които сега затваряха кръга около Джим. Страх и ярост, примесени в общо чувство, загоряха в него с живи пламъци. Дъхът отново спря в гърлото му. Бързо започна да върти главата си надясно-наляво като подгонено животно, което чува отвсякъде обкръжаващите го стъпки на преследвачите. Трябваше да има някакъв начин да се измъкне. Някакъв начин…