Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
През тези години постепенно изчезна остатъкът от юношеска прелест и момчешка невинност, заради която Голдмунд толкова много бе харесван. Той беше станал хубав и силен мъж, много желан от жените, малко обичан от мъжете. И неговата душевност, вътрешният му облик се бе променил много, откакто Нарцис го бе разбудил от прелестния сън на манастирските години, откакто светът и пространството го бяха ваяли. Хубавият, кротък, обичан от всички, благочестив и готов да служи манастирски ученик отдавна се бе превърнал в съвсем друг човек. Нарцис го бе разбудил, жените му бяха открили тайните, странстването бе отнело неопитността на младостта. Приятели той нямаше, сърцето му принадлежеше на жените. Не можеше дълго да устои на някоя жена, отвръщаше и на най-лекия опит да бъде спечелен. И Голдмунд, който имаше много тънък усет за красота, винаги и най-често обичаше съвсем млади, едва влезли в своята пролет момичета, но пак допускаше да го развълнуват и изкусят и по-малко красиви, и вече немлади жени. Понякога на танцовите площадки той проявяваше интерес към някое не съвсем младо и несмело момиче, което никой не желаеше да покани и което го спечелваше по пътя на състраданието, и не само на състраданието, но и чрез вечно будното му любопитство. И щом почнеше да се отдава на една жена — било то само за седмици или просто за часове, — тя вече беше красива за него; тогава Голдмунд й се отдаваше всецяло. А опитът го бе научил, че всяка жена е хубава и е в състояние да ощастливи, че и най-невзрачната и пренебрегвана от мъжете може да притежава нечувана жар и преданост и че прецъфтялата е способна на повече от майчинска, сладникаво-тъжна нежност, че всяка жена има своя тайна и вълшебство, чието отключване носи блаженство. В това всички жени бяха еднакви. Всяка липса на младост или красота се изравняваше чрез някакво особено държане. Само че не всяка от тях можеше да го привлече за еднакво дълго време. Той в никаква степен не беше по-любвеобилен и по-благодарен към най-младата и най-красивата, отколкото към една некрасива, никога не обичаше наполовина. Но имаше жени, които едва след третата или дори след десетата любовна нощ истински го привързваха към себе си, и други, които още след първата биваха за него изчерпани и забравени.
Любовта и насладата му изглеждаха единствените, които действително сгряваха живота и можеха да му придадат стойност. Голдмунд не познаваше честолюбието, за него бяха еднакво значими и епископът, и просякът, не бяха в състояние да го приковат към нещо нито печалба, нито собственост, той ги презираше, никога не би направил заради тях и най-малката жертва, безгрижно пилееше парите, които в някои времена печелеше богато. Любовта на жените, играта на половете за него стоеше над всичко и кълнът на честата му склонност към тъга и отегчение израстваше от познанието, че насладата е бегла и мимолетна. Вихреното, бързолетно очарователно лумване на любовната наслада, нейното кратко копнежно горене и бързото й угасване му изглеждаха сърцевина на всяко дълбоко преживяване, това бе за него символ на всяко удоволствие и на всяко страдание в живота. На тази тъга и на изтръпването пред тленността той можеше да се отдаде със същата вярност, с която и на любовта. Но тази тъга беше и любов, тя бе и удоволствие. И както любовната наслада в мига на най-високото, най-блаженото си напрежение е сигурна, че с поемането на следния дъх ще изчезне и отново ще трябва да умре, така бе сигурно, че и най-дълбоката самота и глъбинната тъга внезапно ще бъдат погълнати от копнеж, от едно ново отдаване на светлата страна на живота. Смърт и наслада бяха едно. Майката на живота можеше да бъде наречена любов или наслада, тя можеше да бъде наречена още гроб и тление. Майката беше Ева, тя беше изворът на щастието и изворът на смъртта. Тя вечно зачеваше и вечно убиваше, в нея бяха слети любов и гибел и образът й ставаше за него иносказание и свят символ, колкото по-дълго го носеше в себе си.
Голдмунд не знаеше с думи и съзнание, а с дълбокия усет на кръвта, че неговият път води към майката, към насладата и към смъртта. Бащината страна на живота, духът на волята не бяха негова родина. Там беше у дома си Нарцис и едва сега Голдмунд вникна и разбра напълно думите на приятеля си и го видя като своя противоположност, във фигурата на Йоан той изобразяваше и това — и го правеше зримо. Човек можеше със сълзи на очи да копнее по Нарцис, можеше чудесно да мечтае за него, но никога нямаше да го прозре, както успя той.
С някакво странно сетиво Голдмунд предчувстваше тайната на своето изкуство, съкровената си любов към изкуството и краткотрайните пристъпи на дива омраза срещу него. Без мисъл, по усет той долавяше чрез най-различни символи: изкуството беше обединяване на бащиния и майчиния свят, на духа и кръвта, то можеше да почне от най-осезаемото и да отведе до най-абстрактното или да вземе началото си от един чист идеен свят и да завърши в най-кървавата плът. Всички художествени произведения, които бяха действително възвишени и изпълнени и от вечната тайна, както например Божията майка, дело на майстор Никлаус, всички истински и несъмнени художествени творби имаха такова опасно усмихнато, двойствено лице, в което съществуват редом мъжко и женско, инстинктивното и чистата духовност. Някога обаче тази двуликост би проличала най-вече у Ева — майката, ако след време му се удадеше да я изобрази.