Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

— Добре — каза той на червенокосата и въгленовочерните й вежди описаха две високи дъги. Ръцете му трепереха, докато подписваше договора, попълвайки квадратчето срещу „разделени“ в мястото за семейно положение. От една аптека предаде новината по телефона — не на съпругата си, което щеше да я натъжи, а на любовницата си — намираща се също толкова надалеко. — Ами, най-сетне намерих един… — започна той с укоряващ глас. — Подписах договора. Направо невероятно. По средата на целия този изпипан документ имаше едно семпло изречение, „Забранено е ползването на водни дюшеци“.

— Изглеждаш ми толкова разстроен.

— Чувствам се, като че ли току-що съм дал живот на черна дупка.

— Не го прави, ако не искаш. — От начина, но който гласът на Рут замлъкна и след това заглъхна, той си представи как се бе протегнала за цигара или пепелник, настройвайки се за „успокоителното дундуркане“ на любовника си.

— Да, но аз искам. Тя иска да го направя. Ние всички искаме да го направя. Дори и децата са настроени така. Или поне се правят, че също го искат.

Тя се престори, че не е чула последното.

— Опиши ми го.

Единственото, което можеше да си спомни, беше пода и гледката на „синьото бедствие“, с отразени по лицето му плаващи, пухкави облаци. А също и червенокосата — бе му казала къде да ходи на пазар и къде да дава дрехите си за пране. Оказваше се, че ще има и пране, о боже!

Звучи красиво — бе далечният отговор на Рут, след, като й бе разказал онова, за което можа да се сети. Двама души, от които единият бе потящ се, черен пощальон, чакаха за телефона. Този град вече му бе опротивял — със своите тълпи, със своя хищнически глад.

— И какво толкова красиво има в цялата тая работа? — сряза я той.

— Наистина ли си толкова разстроен? Не го прави, ако не искаш.

— Престани да казваш това. — Бе една досадна формалност, добре известна и на двамата, та те само се преструваха — всеки в своето семейство — на свободни и можещи да правят каквото си искат. Играта се казваше „бягство от отговорност“, а Рут бе станала невероятен експерт в нея. Думите й често бяха нереални, изпразнени от съдържание, учтиви готови фрази, докато жена му винаги говореше открито и ясно, с истинските значения на думите.

— Какво друго бих могла да кажа, освен че те обичам? — заключи Рут. От другия край на линията телефонът рязко въздъхна. Той си представи жеста й: бе извърнала лице от слушалката и енергично изпуснала въздух. Изразявайки по този начин отегчение, дори когато не чувстваше такова, тя бе издишала цигарения дим и едновременно с това — смачкала в пепелника цигарата си, неизгоряла и наполовина, разкашкана под нервните й пръсти, получавайки своята справедлива присъда. Нейното очебийно прахосничество го парна болезнено. Всяко пропиляно нещо го караше да изпитва подобна болка. Прииска му се да затвори рязко телефона, но това също му се стори пропилян, празен жест и той просто прекъсна връзката.