Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Една вечер старците от селото се събраха в храма и със задоволство проследиха изпълнението на младите момичета от младежкия съюз, които бяха подготвили танца на черешовите цветове. Бях им предоставила всички кимона, които успях да спася. Изрязахме черешови цветчета от хартия, намазахме ги с руж и украсихме с тях сухи клончета. Така направихме черешови клонки за храма.
Събраните в храма жители на селото, особено старите хора, бяха трогнати до сълзи. Казаха ми, че никога, през целия си живот не са виждали такъв прекрасен танц. Разбира се, много от тях бяха баби и дядовци на танцьорките…
Направих всичко това от благодарност, че селото ме бе приело толкова добре.
Майчиното мляко вече не беше достатъчно за сина ми и трябваше да се замисля за друга храна. Той имаше нужда от оризова каша, яйца и зеленчуци. Тогава нямаше готови бебешки храни.
Не можех да разчитам само на Кикуе и мащехата й. Трябваше да ходя в съседните села и да купувам храна.
Ето какво се случи в един великолепен летен ден.
Както винаги, крачех по черния път с детето на гърба. Срещнах няколко души от града, които също бяха тръгнали да купуват храна. Бяха от Номацу и Мишима. Повечето бяха жени на средна възраст, водени от петдесетгодишния собственик на магазин за помпи.
Изведнъж зави сирена.
— Въздушна тревога! — На ясното синьо небе изникнаха два прекрасни американски самолета със сребърноблестящи крила.
— Каква красота! — Спряхме и се загледахме към тях. Само мъжът начело на колоната изкрещя: — Бързо, бързо, лягайте на земята!
Всички се втурнаха към оризовото поле и се хвърлиха по корем.
Тъй като се боях да не улучат детето на гърба ми, легнах обратно и се опрях с две ръце на пътя.
Един от самолетите премина точно над нас. Беше толкова ниско, че видях лицето на американския пилот.
Ра-та-та-та… затрака картечницата.
Затворих очи и се предадох на съдбата си. Лежах неподвижно и си мислех какво ще стане с детето ми, ако ме убият.
Стрелбата не преставаше и когато най-после се престраших да отворя очи, самолетът се издигаше към облаците. Крилата му блеснаха още веднъж под слънчевата светлина и той изчезна от погледите ни. Запомних завинаги лицето на младия американски пилот. След малко се изправих с треперещи крака.
Явно малкият беше приел идването на самолетите като весела игра и не ми се сърдеше, че съм се хвърлила по гръб на земята. Беше в чудесно настроение, бъбреше си нещо и ме подръпваше по косата. Изчистих праха от панталона си и се огледах. Шестима от спътниците ми не се изправиха. Мъжът, който вървеше начело, скочи на крака и изкрещя:
— Мъртви са!
Жената на средна възраст, която беше залегнала до мен, също не стана. Отидох да я видя и се разтреперих от ужас. От рамото й струеше кръв. Не знаех какво да правя.
— Ей вие, тичайте в селото и повикайте помощ! — заповяда сърдито мъжът.
Хукнах, препъвайки се, в посоката, от която бях дошла. Не помня как съм се задържала на краката си и как съм дотичала до селото. Дишах тежко, сърцето ми се беше качило в гърлото. Тичах и пъшках. С последни сили стигнах до мястото, където се събираше младежкият съюз.
— Помощ! Елате и помогнете! — извиках с пресекващ глас.
Когато един мъж излезе навън, аз се свлякох на земята.
— Мъртви са, всички са мъртви — хълцах аз и сочех посоката, от която бях дошла. Не можех да се изправя. Мисля, че страхът ме сковаваше. Като че ли беше сън. Само преди няколко минути жените вървяха с мен по полския път и си приказвахме за всекидневни неща, а сега лежаха в оризовото поле, облени в кръв. Помня още как синът ми ме дръпна за косата и няколко души изскочиха шумно от сградата. После всичко потъна в мрак.
Много от гражданите, които бяха откарани с волски коли в болницата на Номацу, починаха по пътя. Оцеляхме само двама — собственикът на магазина за помпи, който вървеше начело, и аз, последната в редицата.
Един ден Кикуе ни съобщи, че малко преди обед селяните и евакуираните трябва да се съберат в къщата на старейшината. Мама дойде с мен. Когато влязохме в къщата на селския старейшина, там вече бяха събрани много хора. Старейшината и жена му седяха пред радиото. Явно предаваха нещо много важно.
Радиоапаратът беше много стар. Когато един млад мъж от Шинден завъртя копчето, прозвуча оглушително изсвирване, като от парен локомотив, после нещо изтрака и настана тишина.
— Днес Негово величество императорът ще говори на народа си — обяви старейшината.
— Сигурно пак ще ни каже да положим повече усилия и да даряваме повече желязо и метал — предположи „чичото от склада“.