Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Една сутрин дотича госпожа Нишимура, която живееше отсреща.
— За Бога, голям грях е да изхвърляте майчиното си мляко в тези времена! Очио от Каватацунака няма достатъчно мляко за детето си. Моля ви, помогнете й!
Очио беше красиво младо момиче и аз я познавах добре. Тя беше престанала да работи като гейша и беше родила момиченце от благодетеля си. Тъй като майката изобщо нямаше мляко, нещастното бебенце беше получило разстройство и беше останало само кожа и кости. Млякото, което се продаваше на черния пазар, беше силно разредено с вода и бебето не получаваше достатъчно храна. Тъй като моето се засищаше достатъчно, помолих госпожа Нишимура да ми донесат гладното бебе колкото се може по-бързо. Младата майка донесе дъщеричката си още на следващата сутрин. Бебето приличаше на кукла, но беше съвсем естествено да е красиво, тъй като и майката имаше кукленско лице. Големите кръгли очи бяха прекрасни, но телцето му беше съвсем измършавяло. Когато доближих гърдата си до устичката му, то засука веднага, започна да пие жадно и погълна двойно повече от собственото ми бебе. След това заспа доволно.
От този ден нататък майката започна да идва у нас сутрин и вечер. След половин месец вече познаваше лицето ми и риташе от радост, когато я вземех на ръце. Само след две седмици разстройството престана, бузките й се закръглиха. След като започнах да храня бебето Чизуко, вече нямаше нужда да изхвърлям млякото си. Докато имах много мляко, раменете и шията ми постоянно бяха напрегнати и болезнени.
Междувременно световното положение се влошаваше всеки ден. Нямах вест от мъжа си, не знаех жив ли е, или е загинал. Не получих отговор на писмото си, в което му съобщавах за раждането на детето и бях сложила снимка от първото ни посещение в храма. Писмото беше изпратено до тайната служба Ивакуро в Бирма. Бомбардировката на града от страна на американците предстоеше в най-скоро време и някои хора започнаха да дълбаят скривалища.
Мама и баба не се оплакваха дори когато новините станаха още по-обезпокоителни. За тях най-важното беше да спазим всички стари обичаи, т.е. да посетим храма с новороденото бебе и да организираме традиционното празненство при първото даване на твърда храна. Семейството в Осака не даваше признаци на живот, макар че им се беше родил внук. Баба твърдеше, че когато узнае за внука си, първороден син и наследник на името на сина му, свекър ми ще вдигне голям шум. Тъй като се беше наслушала на хвалбите му преди сватбата, тя изобщо не можеше да проумее, че сега, когато мъжът ми отсъстваше, баща му не беше предприел нищо при раждането на внука си. Аз бях единствената дъщеря на родителите си, но след като се бях омъжила, вече не можех да се държа като принцесата върху граховото зърно. Освен това се срамувах, че всичко — разходите за престоя в родилния дом, бебешките дрешки, първото посещение в храма и празненството — трябваше да бъде платено от моето семейство. Беше ми безкрайно неловко.
Свекърва ми от Осака имаше проблеми със здравето, а двете сестри на мъжа ми имаха свои деца и изобщо не мислеха да се занимават с моите работи.
Все пак при първото ни посещение в храма баба накара да нарисуват на ношиме-кимоното и герба на семейство Ота. Типично за този вид кимоно е, че само средната част има шарка на решетки. Когато трябваше да купим масичка за церемонията на първото хранене, се оказа, че няма откъде да я вземем. Слава Богу, гейшата Охан от Шимбаши ми подари прекрасна лакирана масичка (заедно с необходимите малки съдчета), която специално беше поръчала за раждането на сина си. Освен това ми подари метална сушилка за пелените. Много й се зарадвах, защото тогава на пазара не се предлагаше почти нищо.
Посети ни и госпожа Иида Миуки и ни донесе бебешки дрешки, красиво избродирани чаршафчета и възглавнички, които беше приготвила сама.
Междувременно все повече хора говореха за евакуация. По-предвидливите вече събираха най-важните си вещи и се готвеха да се оттеглят по родните си места или при роднини. През пролетта на 1943 много обитатели на квартал Гинза продадоха къщите си или ги повериха на познати и заминаха с целите си семейства в провинцията.
За съжаление ние нямахме родно село, нито роднини в селските райони, при които можехме да се подслоним. Дядо ми беше починал, семейството му на село вече не съществуваше. Баба и мама бяха единствени дъщери. Баща ми нямаше родители и беше дошъл като осиновен син в семейството на дядо. Баба имаше по-млад полубрат, но той вече не беше между живите. Така никой не можеше да ни предложи убежище на село.
Слуховете за скорошната поява на американските бомбардировачи се разпространяваха навсякъде. Съзнавах, че нося отговорност за мама и баба, както и за бебето, а и времето ме притискаше. Съзнавах, че не бих могла да отведа цялото си семейство при роднините на мъжа ми в Осака и да ги помоля за подслон. Бях напълно безпомощна.