Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
След това продължих пеша в посока Хигаши-Накано. Малкият също искаше да ходи. Омръзна му да го нося на гърба. Хванах го за ръка и тръгнахме бавно. Всичко му беше интересно. Минувачите сигурно си мислеха, че сме тръгнали на разходка.
Кварталът беше почти изцяло изгорен, тук и там се виждаха бараки, ако тези набързо сковани колиби изобщо можеха да се нарекат бараки. Наоколо цъфтяха красиви бели цветя и правеха гледката още по-тъжна. Край една колиба с разкривен ламаринен покрив и сламена врата течеше вода. Една жена, която переше, ни извика:
— Какво хубаво момче! Пийнете глътка водица!
Подаде ни счупена чаша и се напихме до насита. Никога не съм предполагала, че водата може да бъде толкова сладка!
Мина доста време, докато стигнем в Хигаши-Накано. И там всичко беше изгорено. Опитах се да си спомня къде беше къщата на Иида и най-после я намерих. Господин и госпожа Иида изскочиха навън. Бяхме прещастливи да се видим отново живи и здрави, което тогава съвсем не се разбираше от само себе си.
Госпожа Иида, която за последен път ни беше посетила в дома ни в Гинза, за да ме поздрави за раждането на детето, остана безкрайно учудена, че малкият вече може да говори.
— Колко си порасъл — каза му тя и той отговори:
— Нали съм човек.
По-рано ме поставяше в неловко положение, като пееше с все сила „Красивият Кусацу“ и „Песента на планинците“, на които го бяха научили селските момчета, а сега постоянно повтаряше „Нали съм човек“. Когато му се карах, че се е напишкал, отговаряше: „Нали съм човек“. Когато баба му се караше, и на нея отговаряше: „Нали съм човек“. Постоянно повтаряше тези думи. Нямах представа откъде ги е научил. Макар че още не можеше да говори добре, отговаряше на всички забележки със своето „Нали съм човек“ и изглеждаше много нахален. Напразно го щипех по бузата и го затварях в шкафа. Йоичи, малкият син на госпожа Иида, и дъщерята Томоко се забавляваха много с него и често го караха да казва „Нали съм човек“, но аз, като майка, съвсем не се радвах толкова.
Когато се здрачи, го завързах за едно дърво на изгореното поле пред къщата и го накарах да обещае, че никога вече няма да казва тези думи. Заплаших го, че ако не стане добро момче, ще го оставя цяла нощ вързан за дървото сред изгорелите къщи и никой няма да му дойде на помощ. Той явно се уплаши и престана.
В деня след пристигането си отидох във външното министерство. След като четири пъти ме препращаха от кабинет в кабинет, най-после намерих нужното място.
Бях изпратила няколко писма в тайните служби Ивакуро, но нямах представа дали са пристигнали. Вече три години нямах вест от мъжа си. Разказах им, че непременно трябва да получа работа, защото имам да храня две стари жени и едно малко дете. Какво ставаше с мъжа ми? Къде беше? Дали пък не го бяха обявили за безследно изчезнал? Знаех, че ако продължа да чакам и след време науча, че отдавна е мъртъв, ще се чувствам виновна пред детето си. Затова настойчиво ги помолих да проверят жив ли е още съпругът ми и къде се намира. Служителят, който ме прие, беше блед мъж около петдесетте.
— В момента не можем да направим разследване. Оставете ми адреса в мястото, където сте евакуирана, и ще ви уведомя веднага щом научим нещо повече.
Написах адреса си в селото, както и адреса на семейство Иида, и отново го помолих да направи всичко възможно, за да ми върне мъжа. Поклоних се и се приготвих да изляза, когато чиновникът каза нещо, което ужасно ме ядоса.
— Госпожо, ако започнете работа, тя трябва да бъде достойна за съпругата на един служител във външното министерство. Трябва да пазим лицето си.
— Искате да кажете, че държите работата ми да съответства на положението ми на дипломатическа съпруга? Значи ли това, че министерството е готово да ми намери подходяща работа?
Лицето му се изкриви.
— Министерството не може да се грижи за неща, които са извън неговата компетентност.
— И каква, според вас, би била службата, достойна да бъде заета от една дипломатическа съпруга? — попитах язвително аз.
— Днес много млади хора, без да се замислят, постъпват на работа в ресторанти, но тези дейности вредят на името на министерството.
— Вече ви казах, че скоро няма да имам с какво да храня две възрастни жени, детето си и себе си. Министерството не ми плаща нито стотинка помощ. Ако положението стане критично, няма да се съобразя с изискванията ви да пазя реномето на министерството. За мен е много по-важно да запазя семейството си от гладна смърт, отколкото да пазя честта на държавните чиновници.