Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Вчера железничарят бе казал, че влакът ще замине в 6,28 ч., но по онова време влаковете често заминаваха с тридесет или четиридесет минути закъснение. За щастие и моят влак закъсня, иначе щях да го пропусна.
Рано сутринта бъркотията не беше така страшна, като вчерашната, но никой не се качваше по нормалния начин през вратите. Пък и беше невъзможно да се добереш до вратата, защото хората висяха като гроздове. Затова се изкатерихме през прозорците.
Сигурно ви се струва невероятно, но беше точно така. Хората, които не можеха да се напъхат в препълнения влак, седяха на покрива.
Никой нямаше време и нерви да се замисли какво ще стане с тях, когато влакът навлезе в тунел. Ако бях сама и без багаж, щях да скоча без усилия през прозореца, но с бебето на гърба това беше невъзможно.
Но ако не успеех да си намеря място в този влак, сигурно изобщо нямаше да замина. Беше ми ясно, че следващият влак ще бъде още по-убийствен. На всяка цена трябваше да тръгна с този. Пък и нямах сила да се редя още веднъж за билет. Решена на всичко, стъпих на платформата.
— По-бавно, по-бавно, ще паднеш и ще убиеш бебето. — Един едър мъж около петдесетте ме задържа да не падна. Влакът потегли с тласък. Много пъти наистина щях да падна, но мъжът ме държеше здраво. Постепенно успях да изкача стъпалата и си намерих място, където можех да стоя самостоятелно.
Вътре във влака беше невъзможно да се движиш. Влаковете имаха тоалетни, но тъй като пътниците бяха натъпкани като херинги в консерва, беше изключено да стигнеш до тоалетната.
Търговците на черно носеха огромни кошници и сандъци. От време на време водачите им даваха команди. В групите имаше и много жени, едри и груби, които изглеждаха по-силни дори от мъжете.
Добре направих, че последвах съвета на железничаря и останах на платформата. Имахме късмет, защото не заваля, нито духна студен вятър.
Без да паднем, но изтощени до смърт, стигнахме на гарата в Шимбаши. Любезният ми спътник се осведоми накъде съм тръгнала.
— Отивам в Хигаши-Накано — отговорих.
— Аз съм към Шиниуку, можем да пътуваме заедно.
Малкият трябваше да се изпишка. Във влака не можехме да се движим и нямаше как да го държа да пишка. Освен това основното ми занимание беше да се държа здраво, за да не падна от платформата. Изобщо не бях помислила, че на детето му се пишка.
— Ще излезем навън и ще му смените пелените — успокои ме мъжът. Само че малкият не беше с пелени. Все пак бях сложила няколко в торбата, защото ме беше страх да не намокри футона на семейство Иида при нощувката в Токио.
Когато излязохме от гарата на Шимбаши, видях, че всичко наоколо е в руини. Изпитах огромна мъка. Все пак предприемчивите търговци бяха издигнали множество сергии, наредени пред гарата. Сергиите бяха около 1,50 м широки, покрити с тръстика, по-изисканите имаха дори стени от тънки дъски, някои бяха снабдени и със завеси.
На сергиите се продаваха брашнени топки, сардини, макарони, варени сладки картофи, шишчета с карантия, саке, ракия, бира и сладка бобена супа. Сардините струваха шест йени, а сладката супа десет йени, макар че беше горчива, с неприятен вкус на подсладител. Казват, че по онова време имало много ослепели от фалшиво саке или ракия, които съдържали метилов алкохол.
Във всеки случай сергиите бяха безброй и всички бяха обсадени от гладни хора. Имаше и продавачи на работни ръкавици, вълнени завивки, ботуши и различни други неща. Хората поглъщаха жадно брашнените топки и макароните. Лицата им имаха почти животинско изражение и аз запомних завинаги гладните им очи. За първи път осъзнах, че на село нямаше такива лица. Разбира се, и ние се задоволявахме с охлюви и бурени, но никога не гладувахме истински.
Мъжът седна до мен на една пейка пред видимо най-добрия щанд. Зад него бяха изровили в земята дупка, която служеше за тоалетна, а отгоре беше сложена греда. Когато се върнах от клатещата се тоалетна, той беше поръчал оризова супа и димящите чинии вече ни чакаха на масата. Една порция струваше десет йени. Много вкусна супа! Малкият също беше въодушевен. Докато живеехме на село, той виждаше всеки ден едни и същи лица и сега се оглеждаше с жадно любопитство.
Любезният ми спътник разказа, че е бил евакуиран в Ажиро и че жена му и двете му деца все още са там. Той дошъл сам в Токио, за да си потърси някаква работа в строителството. Аз му разказах, че мъжът ми е заминал на работа в Бирма и аз не знам дали е оцелял, затова съм дошла да питам в министерството.
Мъжът поръча още две супи и когато платих, се извини смутено. Никак не му беше приятно да се нахрани за сметка на една млада жена. Сбогувахме се в Шиниуку. Не можахме да си разменим адресите. Помня само, че името му беше Ишизука.