Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Макар че е малко необичайно човек да твърди такива неща за себе си, ще ви разкажа една интересна случка. Изглежда, аз съм надарена с някакво необяснимо шесто чувство, защото винаги предвиждам какво ще ми се случи. Когато някое жилище ми ставаше непоносимо и ме обземаше настойчивото усещане, че трябва непременно да се преместя, винаги ставаше така, че къщата или изгаряше, или ставаше жертва на наводнение.
Не разбирам откъде идваха тези предчувствия, но те бяха факт. По онова време се говореше много за един млад медиум на име Фужита Кототоме и баба често ми предлагаше на шега да му правя конкуренция.
И тогава ми стана непоносимо да продължа да живея в къщата ни в Гинза. Не издържах вече и толкова. Тъй като носех отговорност за баба, мама и бебето и бях длъжна да остана жива до завръщането на мъжа си, можех спокойно да замина в провинцията.
Добре, ще се откажем от къщата си, но къде ще отидем?
За щастие баба имаше добри приятели в Нумацу.
— Въздухът е добър, а крайбрежието е чудесно място за гледане на дете. Пък и има прясна риба…
Така продадох къщата, приех предложението на приятелското семейство и отведох мама, баба и бебето в Нумацу. Приятелите ни намериха жилище, изобщо уредиха всички въпроси около преместването ни.
Подарихме почти всичките си вещи и се преместихме в провинцията само с най-необходимото. Баба вървеше едва-едва, мама също беше много слаба. Багажът и бебето бяха много тежки за мен. Нямаше кой да ни помогне и пътуването мина много тежко.
Все пак се намериха добри хора, които ни помогнаха да намерим спокойно и сигурно място за живеене. Жилището ни беше точно зад храма Сенген, околността беше много подходяща за малки деца, имаше много място за игра. Отсреща имаше малък ресторант тонкацу и младата двойка, която го ръководеше, беше много мила с нас. Имаха петгодишен син, Кен-чан, който беше истинско малко дяволче. Той хареса моето момченце и всеки ден си играеше с него на двора като истински по-голям брат. Моят син обичаше децата и беше безкрайно въодушевен от приятелството на Кен-чан.
Все още имах много мляко и пак щеше да се наложи да го изхвърлям, но този път ми дадоха да кърмя два пъти дневно бебето на един търговец на велосипеди, който живееше на улица „Хонмачи“. Хитоши, така се казваше малкото момче, беше с големи очи, бледо лице и сбръчкано тяло. След четири или пет дни той вече пълзеше зарадвано към мен. Явно беше проумял, че му доставям храната. Много скоро се закръгли и бузките му порозовяха.
Семейството на търговеца се държеше много добре с нас. Винаги когато имаше прясна риба, носеха първо на нас. Така синът ми се сдоби не само с млечна сестра, но и с млечен брат. Всички хора в Нумацу бяха отзивчиви, снабдяваха ни с прясна риба и ни оказваха различни малки услуги.
Междувременно американците започнаха да бомбардират Токио. За щастие ние бяхме на сигурно място и нямаше от какво да се боим. Треперех само при мисълта, какво щеше да стане, ако бяхме останали в Токио. Тревожех се и за съдбата на съседите и приятелите ни в Гинза и се молех на боговете да ги запазят живи и здрави.
Когато въздушните нападения зачестиха, самолетите започнаха да минават и над Нумацу. Сирените виеха всяка нощ, затова си лягахме с дрехите. Още докато се радвах на решението си да напусна Токио, усетих, че вече не издържам в Нумацу. Мама и баба бяха щастливи, че си живеем мирно и спокойно, но според мен Нумацу беше станал непоносим.
— Пак ли започваш? Не искам да се местим. Едва се настанихме, а ти искаш пак да тръгнем на път. Няма да се помръдна от мястото си. Щом искаш да се местиш, върви сама — караше ми се мама. Ала баба имаше доверие в „предчувствията“ ми.
— Щом Кихару казва, че трябва да се преместим, значи има нещо. Ще направим, каквото ни казва — подкрепи ме тя.
Този път реших да намеря отдалечен селски район. Нумацу беше малко селище, но все пак беше град. Исках да живея в истинско село, където има само оризови поля и ниви. Затова вързах бебето на гърба си, минах моста на Нумацу и тръгнах да търся ново жилище.
Всяко ъгълче, даже най-малката колиба, бяха натъпкани с бегълци. След като изминахме десетина километра в южна посока, влязох в поредното малко село и на известно разстояние от една доста голяма селска къща видях хамбар. В него бяха подслонени две крави, но имаше и още едно помещение, в което отглеждаха копринени буби. Помещението беше слънчево, около десет квадратни метра. Огледах го и се зарадвах, че подът беше от татами. На половината път към къщата имаше кладенец. Можех да поръчам на някой дърводелец да издигне от предната страна на хамбара навес, където щях да готвя. Решена на всичко, влязох в къщата.