Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
След години прочетох „Зумуси от Тохоку“ от Фуказава Шичиру и веднага си спомних за „чичото от склада“. Не само в Тохоку, което е в Североизточна Япония, но и тук вторият и третият брат трябваше да си търсят друго препитание или като нашия чичо оставаха неженени и работеха на оризищата и нивите на големите си братя.
„Чичото от склада“ беше много разговорлив. Често идваше да си поприказва с мама и баба. Когато вратите и прозорците бяха отворени, обикновено се разполагаше на прага. Втората съпруга била лоша, докато майката на Кикуе била тиха и добра жена, но починала, когато Кикуе била едва в шести клас. Мащехата и Кикуе не се разбирали добре и така нататък.
— Кикуе изглежда нежна, но е корава като камък… — хленчеше той.
„Чичото от склада“ се боеше от втората жена на брат си и от голямата племенница, но постоянно подчертаваше колко е важен за полската работа в това чисто женско стопанство.
Двете жени го ругаеха, наричаха го „мързеливец и пияница“, „безделник, който само гледа да легне някъде и да заспи“, но обикновено не му обръщаха внимание.
Въпреки това жената на селянина, Кикуе и „чичото от склада“ бяха мили хора и аз се разбирах много добре с тях.
Понякога Кикуе излизаше на полето и ни донасяше четири или пет стръка пролетен лук. Разбира се, правеше го тайно от майка си. Освен това ми подаряваше варени сладки картофи за малкия.
Тъй като според Кикуе бях още много млада и въпреки че бях градски човек, садях ориз, плевях и изработвах сламени шапки, тя се отнасяше към мен с голямо доверие. Освен това изпитваше типичното за младите жени сантиментално съчувствие, защото не знаех жив ли е още мъжът ми и трябваше да разчитам единствено на себе си.
Жената на селянина беше едра и силна и когато ме видеше да мъкна тежките кофи с вода, се провикваше сърдито:
— Дай, аз ще ги отнеса.
Грабваше двете кофи и без мъка ги отнасяше в стаята ни.
Тъй като синът ми не се страхуваше от чужди хора, селските момчета свикнаха да го водят вечер на баня. Когато покрай къщата минаваха големи момчета на колела, малкият тичаше насреща им и пищеше въодушевено. Той харесваше всички без разлика — малки и големи ученици и завършили училище младежи.
Най-голямата му радост беше, когато момчетата го посещаваха вечер след работа. Тъкмо беше започнал да говори и с гордост пееше „Красивият Кусацу“ или „Песента на събирачите на чай“. Беше научил тези песни от големите си приятели.
Баба и мама се мръщеха, но малкият не се трогваше и продължаваше да пее любимите си песни. Ала когато заминахме за Токио и той изпя на слушателите във влака „Елате в красивия Кусацу“ на бебешкия си език, но с очевидно музикално дарование, и аз се засрамих.
Вестниците всеки ден пишеха за жестокото отношение на селяните към евакуираните в домовете им граждани, за надменността на гражданите, които гледали отвисоко на селските хора, които от своя страна имали огромното желание да се отърват колкото се може по-скоро от „изисканите нахалници“. Когато непознати хора са принудени да живеят дълго време заедно, се натрупват много проблеми и една искра може да подпали голям пожар. Според мен и селяните, и гражданите имаха основания да бъдат недоволни.
За разлика от тях ние имахме късмет и аз си представях как ще живея и занапред на село, където всички бяха толкова сърдечни. Представях си завръщането на мъжа си, щях да му разкажа колко добре са се отнасяли с нас тези прекрасни хора и чувах смеха му, когато синът ни изпълняваше „Красивият Кусацу“ и „Песента на събирачите на чай“.
Когато в красивите лунни нощи вървях по неравния селски път с плачещото дете на гърба, което се страхуваше от трополящите наблизо крави, често се питах дали и мъжът ми наблюдаваше същата луна и дали ще ме похвали на усилията, като види мазолите по ръцете ми, с които работех като селска жена. Трябваше само да имам търпение. Мисълта, че след завръщането на мъжа ми ще си спомням с усмивка за всичко преживяно на село, ми вдъхваше нова смелост.
В лагера за интернирани бях научила от Иида Миуки стихотворението „По-рано се ужасявах от света, а днес си го спомням с копнеж“. Сигурно ще дойде време, когато ще си спомняме със смях за сегашната мизерия и страданията, които преживяваме, беше ми казала тя.
Трябваше да стисна зъби и да продължа напред… защото баба, мама и синчето ми бяха напълно зависими от мен. За щастие вестта, че умея да украсявам булки, се разпространи бързо, търсеха ме все повече хора и започнахме да се храним по-добре.