Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
— Това е несправедливо — ругаеха чакащите, но никой не смееше да протестира, защото онези бяха от „победителите“. Не разбирах: ние бяхме победени от Америка, но те не бяха американци. И по-късно съм наблюдавала подобни хора, които се бяха самоиздигнали до ранг на победители и си въобразяваха, че всичко им е позволено. Беше ми много чудно, че хората около мен си мълчаха. Ако малкият не беше на гърба ми, щях да отида до бариерата и да се оплача: „Какво правите, ние чакаме от половин ден!“, но ако бях напуснала мястото си в опашката, сигурно нямаше да получа билет. Затова се примирих. На опашката чакаха и много мъже, които също не предприеха нищо.
— Те са победителите, нищо не можем да направим — ръмжаха недоволно те. И така безброй пъти…
Тъй като чакането се проточи безкрайно, малкият започна да хленчи, а аз бях толкова гладна, че едва се държах на краката си.
Носех оризови топки, но не можех да изям всичко наведнъж, защото нямах представа колко още ще чакаме. Все пак накрая се реших и изядохме оризовите топки, седнали на бетоновата площадка пред гарата. Вкусът им беше отвратителен.
Междувременно стана следобед и когато най-после получих скъпоценния билет, в гарата нахлу с оглушителен шум голяма група търговци на черно. Опитах да се кача във влака, но не успях.
Не можах да си пробия път дори до бариерата. Влакът нямаше прозорци. Дупките бяха заковани с дъски. Търговците ги разковаха и се натовариха във влака през прозорците. И на покрива седяха хора.
Даже ако имах повече смелост, не можех да предприема нищо с детето на гърба. Няколко безумно смели търговки с големи кошове на гърбовете висяха на стълбите. Но тъй като моят товар беше жив, не можех да рискувам. Докато стъписано наблюдавах пристигащите и заминаващите влакове, към мен се приближи един железничар в униформа.
— С бебето на гърба няма смисъл да опитвате. Ще загинете, ще ви смачкат… Не се опитвайте да се качите във влака, рискувате живота си.
— Трябва непременно да замина за Токио. Търся мъжа си — отговорих през сълзи аз.
— Първият сутрешен влак е малко по-празен. Елате тук утре сутринта точно в 6,28 ч. Сигурно ще пътувате права, но поне ще можете да се качите. Сега е същински ад. Следобедът е най-неблагоприятното време, защото търговците на черно се връщат.
Той погледна билета ми и му сложи нов печат. После ми разказа как някакъв нещастник бил смачкан между варелите с бензин на търговците.
— С бебето на гърба е по-сигурно да стоите на платформата, в никакъв случай не си пробивайте път към средата на влака. Неприятно е само когато вали — обясни ми търпеливо той.
Помолих се на следващата сутрин да не вали. Не можех да нощувам в близост до гарата. Имаше две риокан, но нямах представа колко ще ми струва една нощувка. По онова време не пускаха никого да нощува в хотелите без ориз. Само че оризът, който беше вързан на кръста ми, беше за семейство Иида. Без да знам дали ще се справя в тъмнината, тръгнах обратно към къщи. Натоварих малкия на гърба си и потеглихме. Беше вече три следобед. По пътя изядохме останалите оризови топки и помолихме в един магазин за малко вода.
Водата в Мишима беше толкова бистра, че даже в отходните канали се виждаше дъното. Местността беше прекрасна, но аз не бях тръгнала на път, за да се наслаждавам на природата. Детето не можеше да се нагоди към моите крачки, затова предпочитах да го нося. Постепенно пътят стана по-стръмен.
Коланът на бебешката кърпа прерязваше рамото ми. Бях много изтощена, бебето ми тежеше все повече и понякога ми се искаше да го хвърля на пътя. Небето на запад почервеня…
Слънцето залезе, изгря луната. Рапицата и червената детелина цъфтяха и гледката беше невероятно красива. Макар че бях смъртно уморена, вдъхвах дълбоко свежия аромат на пролетта.
„Утре ще замина за Токио“ — мислех си аз, докато намествах на гърба си малкия, който беше дълбоко заспал и ми тежеше още повече. Взирах се в ярката луна и отправях молитви към мъжа си, който може би също я наблюдаваше: „Моля те, върни се по-скоро“.
Когато най-после стигнах до дома, паднах безсилно на пода. Не вярвах, че на следващата сутрин ще успея да стана навреме за влака. На всичкото отгоре не можех да си легна веднага, първо трябваше да се подготвя за следващия ден. За щастие щяхме да пътуваме с конската каруца, защото „чичото от склада“ се готвеше да замине за Номару рано сутринта. По онова време цигарите бяха с купони (по четири на ден). Тъй като жените също получаваха купони, а никоя от нас не пушеше, аз давах нашите купони на чичото и сега можех да се възползвам от благодарността му.
Спах през целия път и се събудих едва на гарата в Мишима. Беше ми много приятно да спя в препускащата каруца.