Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Говорих с една по-млада и една по-възрастна жена, които тъкмо се бяха върнали от полето, платих гаранция и наема за един месец и обясних, че смятаме да се нанесем колкото се може по-бързо. Скоро след като се преместихме в селото, Нумацу бе бомбардиран и изгоря напълно. Така предотвратих най-лошото.
Гейша в три четвърти панталони
В дъждовните дни и през зимата, когато нямаше работа на полето, жените от нашето село се събираха и правеха тръстикови шапки.
В хамбара или около печката в голямата кухня на къщата разстилахме сламеници, на които се събираха десетина жени. Макар че им бях чужда, те ме приеха сърдечно, помагаха ми във всичко, показваха ми, каквото не знаех. Аз се стараех да свърша всичко по най-добрия начин. Жените хвалеха бързината и сръчността ми и аз се стараех още повече.
Когато се чувствам поласкана, когато се държат добре с мен, хората могат да получат всичко, което поискат. Жените ми показаха и как се сади ориз, как се жъне пшеница. Работех с голям ентусиазъм и всички го признаваха.
Както беше обичайно на село, докато работех с жените, оставях сина си да смуче ряпа от туршия. Мама и баба бяха ужасени от тази гледка, но той беше въодушевен от новото си занимание. Гризането на солена ряпа или корави сушени сладки картофи е много полезно за децата, когато им никнат зъбки. По онова време нямаше откъде да купя биберон, затова синът ми смучеше топчето на капака на чайника и запушалките на бутилките.
На обед ядяхме голяма оризова топка, късно следобед пиехме чай и хапвахме консервирано китайско зеле. Понякога ни даваха печени шарани или меки сушени сладки картофи. От време на време някоя от жените ставаше и изнасяше бебето навън да пишка. Всички се грижеха трогателно за него и през това време можех истински да си почина.
За съжаление все още нямах вест от мъжа си. Не знаех дали е в Бирма, или са го преместили другаде. Не знаех дори дали е получил писмото ми със снимката на бебето, което бях изпратила до тайните служби. Но не бях сама с грижите си: в селото имаше предостатъчно жени, които отдавна нямаха вест от мъжете, синовете, братята и бащите си.
Ако някой получеше писмо, че близкият му е загинал, цялото село му съчувстваше. За разлика от другите мъртви падналите за родината биваха почитани с особена церемония. Останалите живи жени и майки бяха възхвалявани като героини на страната си. Много от тях не проливаха нито сълза. На тяхно място аз щях да се разпищя като луда и да плача без задръжки. Какво ме интересуваше родината, след като най-близкият ми човек никога вече нямаше да се върне? За какво майките отглеждаха децата си? И все пак: когато чувам разказите на познатите си за страшните преживявания по време на евакуацията, често изпитвам смущение, че ние сме живели толкова добре. Не е редно да разказвам колко приятно съм си прекарвала времето в онова отдалечено село, нали?
Стаята за отглеждане на копринени буби, която бях наела, беше проветрива и се намираше от южната страна на хамбара. През зимата беше топло и баба беше много радостна, че може да се грее на слънцето. Нощем ставаше студено и затваряхме капаците на прозорците. Въпреки това синът ми и аз не настинахме нито веднъж. От другата страна на дъсчената стена живееха две крави. В началото често провираха глави в нашата стая, затова дърводелецът закова още една дъска. Нощем редовно се чуваше потропване с копита, малкият се плашеше и пищеше. Докато свикнем с тези шумове, едва не падахме от леглата от ужас. През лятото ни мъчеха мухи и бълхи. Посред нощ скачах, палех лампата и започвах сръчно да ловя подскачащите навсякъде бълхи. Когато се хвалех, че съм станала велика майсторка в ловенето на бълхи, баба се разплакваше.
— Ти не си маймуна! Защо се хвалиш, че умееш да ловиш бълхи? Не виждаш ли колко е тъжно!
Въпреки това аз се радвах на всекидневния лов и го чаках с нетърпение. Когато успяхме да си купим един жълт прах, направен от пиретрум и хризантеми, бълхите намаляха. Оказа се обаче, че прахът дразни кожата, затова продължихме борбата на два фронта. Накрая все пак успяхме да се отървем от тях.
В голямата къща живееше семейството на селянина, който бе починал преди шест години. С майката живееха двадесетгодишната Кикуе, наистина очарователно момиче, и едно седемгодишно момче.
Тя беше втората жена на селянина, защото майката на Кикуе починала рано. След смъртта на бащата двете жени се грижеха заедно за имота. Освен това там живееше и „чичото от склада“. Той беше по-младият брат на бащата и вече беше минал петдесетте, само година по-млад от починалия, но тъй като беше втори син, нямаше свое семейство и живееше сам в склада зад голямата къща.