Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Най-после прозвуча високият, тих глас на императора.
— Познах гласа на Негово величество — проговори почтително старейшината и всички се вслушаха напрегнато. В стаята стана толкова тихо, че можеше да чуеш падането на игла. Старецът притисна ухо към радиото.
— Я, войната свърши, добре ли чух? — попита високо жена му.
— Ние загубихме. Япония загуби — отговори жално той.
— Във всеки случай войната свърши, нали? — повтори жена му.
— Точно така, защото загубихме. — Старейшината започна да плаче, „чичото от склада“, младият мъж от Шинден и изобщо всички мъже избухнаха в сълзи.
Без да искам, прошепнах:
— Слава Богу!
Мама сърдито ме ощипа по коляното. Човек, казал такива думи, се смяташе за предател.
Всички плачеха с глас. Раменете на мама се тресяха. Аз не плачех, мислех само за това, че вече никой нямаше да умира…
Страшното пътуване към столицата
Това стана през пролетта на 1946 година. Тъкмо се бях върнала от приготовленията за една сватба и носех много омочи. Обикновено ми ги увиваха в стари вестници, но този път бяха откъснали две страници от списание.
Случайно разгърнах хартията и в очите ми се наби името „Кихару“. Пригладих страницата и зачетох. Оказа се откъс от разговора между двама чуждестранни журналисти, дошли в Япония с окупационните сили. Лицето, което говореше подробно за мен, беше кореспондентката Гуен от Детройт, с която се бяхме сприятелили преди войната.
„Японките са много искрени. Те не излагат на показ ума си и в сравнение с американките са много по-сърдечни. Какво ли е станало с приятелката ми Кихару? Надявам се, че е оцеляла, и много искам да я видя. Узнах, че се е омъжила за дипломат и има дете, но може би е загинала при бомбардировките. Много ме боли за Кихару. Така ми се иска да я видя отново и да я прегърна.“ — Това беше моята Гуен.
В дискусията участваха и други журналисти. Прегледах внимателно двете страници, но не можах да разбера в кое списание е публикуван разговорът. Другата страница беше запълнена с рекламата на някаква банка. На коментарите бяха написани само инициалите на участниците.
Бях щастлива да узная, че Гуен е в Токио и не само си спомня за мен, а и се тревожи за сигурността ми. При всички обстоятелства щях да замина за Токио и да я намеря. Освен това трябваше да открия дали мъжът ми е още жив. Войната свърши, но все още нямах вест от семейството му в Осака. Властите също мълчаха. Тъй като официалният ми адрес беше в Осака, в селото не можех да науча нищо.
Първата ми работа беше да напиша писмо на госпожа Иида. Писах й, че смятам да отида в Токио, да се явя във външното министерство и да попитам дали мъжът ми е още жив и къде работи в момента. Ако продължавах да живея ден за ден и да печеля хляба си с украсяване на млади булки, не можех да очаквам много от живота. Рано или късно щяхме да останем гладни. Трябваше да измисля нещо, преди да е станало късно… Тъй като връщането на мъжа ми беше абсолютно несигурно, всичко зависеше от мен. Ако престанех да работя, щяхме да гладуваме.
Общата нужда се задълбочи още повече с паричната реформа. За да се справи с инфлацията, държавата блокира спестовните влогове със стари йени и никой нямаше право да тегли повече от петстотин йени месечно.
„Разбира се, че ще ти помогнем да научиш нещо за мъжа си. Токио е напълно изгорен. Ние живеем в къща, която е същинска барака, но имаме стая, в която можеш да пренощуваш. Ела колкото можеш по-бързо“ — писа ми по обичайния си мил начин госпожа Иида.
Цяла Япония беше изгорена, всеки беше претърпял някаква загуба. В тази обстановка никой не можеше да си позволи да се грижи за другите, но Иида Миуки беше добра както винаги… Доверих й се и реших незабавно да замина за Токио.
Естествено не можех просто да отида на гарата, да си купя билет и да се кача във влака. Първо си направих торба от една голяма кърпа и я напълних с бял ориз. Не беше редно да отида у семейство Иида без хранителни продукти и да нощувам у тях, все едно колко сърдечно щяха да ме приемат.
Завързах торбата на кръста си, под крачетата на малкия, който беше на гърба ми. Още на зазоряване бях на гарата в Мишима. Макар че пътувахме с волската кола, имах чувството, че пътуването трая цяла вечност. Когато най-сетне пристигнахме, пред гарата чакаше огромна опашка. Беше толкова дълга, че ми се струваше невъзможно да получа билет още същия ден.
От време на време пристигаха групички кряскащи хора, за които опашката очевидно не беше препятствие. Без да обръщат внимание на околните, те се промушваха през бариерата.