Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Мальо, да не си посмял! — викнали един през друг упътвачите. — Въх, убих го!… Мащай се в кочината!
— Благата приказка — облизал уста Мальо, — благата приказка още поговорка, та чак заклинание е: ако всяка муха би мед…
Но се чуло само толкова, та дори и то не се чуло — упътвачите вдигнали такъв яростен шум, че заглушили думите му. Тропали с паниците, хвърляли на плочите тигани, тави и ибрици и заедно с това диво писнали, та запели: овдовяла лисичката, дилледуууу, дилли-леду-дилледуууу!… Като разбрали, че нямат време да слязат по стълбите, както дерели гърла, се прекачили през прозорчетата, наскачали на двора и зинали към Стоедин в надпревара: — Аз ще ти я обадя, не го слушай!… Аз, не той, аз!… Мен слушай!… Не него, мен, аз ще ти я обадя! Аз, аз!
— Мирни, бре! — не издържал Стоедин. — Речете като хората!
Млъкнали и се дебнели в устата. В настаналата тишина гарга Кина изкрещяла и пак кацнала на покрива. Мальо поел дъх да ги изпревари, но и упътвачите не се дали — четиримата пак викнали един през друг:
— Ако всякаакомухавсякабимедакобиблбръмбралабръмбаръгбинаймногомайнаймногомного!…
— Пак не разбрах! — разсърдил се Стоедин. — Един да рече!
— Я, то вече няма нужда — учудил се Фотко.
И наистина, едната портичка вече се отворила — макар че Стоедин не разбрал заклинателната поговорка, все пак тя била изречена.
— Юначе, припкайте да припкаме! — забързал Мальо. Бишо гръмко излаял и подскочил подире му. Стоедин и Фотко ги последвали, но при портичката спрели. Зад нея се виждал не пустия червеникав път, а зрели ниви и там не било ден, а късен залез.
Докато Стоедин разочаровано разглеждал този друг свят, упътваните се сговорили кратко и безмълвно. Кальо сграбчил от Мальовата сергия онази кърпа, която най-приличала на вълшебната, и щом Стоедин се обърнал към тях, бързо я натикал в пазва, сякаш го засърбяло, та се почесал.
— Ей, я отворете другата портичка — свъсил вежди Стоедин.
— А, не можем туй, юначе — обадил се Лальо. — Тя пък се отваря с някаква си тайна гневна приказка, ала каква точно…
— Лъжеш!
— Ха тъй!… Веднъж и аз да изрека истината — и да не ми повярват!
— Честна дума, юначе! — угодливо го уверил Кальо. — Таз ми ти гневна приказка ще да се чуе някога от Съществото, дето е в купчийницата на чаршията! Всеки ден на заник изрича по няколко гневни приказки и който е с късмет да му се падне, потребната… — пресегнал се да си вземе наденичка, Бишо сърдито изръмжал. — Юначе, хвани кучето, а?… Да се смърсим малко, че дълги пости карахме, молим ти се!
Стоедин повикал Бишо и се отправил към затворената, оплетена в паяжини портичка. Безпомощно се помаял и отчаяно седнал на камъка. А упътвачите заръчвали ли заръчвали, докато цялата кърпица се отрупала с храна:
— Див заек по лясковски, мисирка с кестени, сух суджук, курбан-чорба и люти пиперки, агнешко с бамя…
Захванали да ядат и още по-лакомо и толкова лакомо, че разливали храната по кърпицата. Мальо ги гледал, гледал — и като не смеел да ги приближи, обърнал се и заплакал. На Фотко му дожаляло. Приближил до кърпицата:
— Ей, Мальо ли беше, какъв беше — какво искаш? Печено или варено?
— Което е по-многооооу!… — треперел от скомина Мальо. Фотко взел тава с печено и тръгнал да му я занесе.
— Сега! — изсъскал Кальо. Трескаво измъкнал кърпата от пазвата си — захванали да я дерат и цапат с храна, подврели я под съдовете, изтръгнали вълшебната и като зърнали, че Фотко се връща, бързо я напъхали в котлето с чорбата, заблъскали се с престорена лакомия, пресягали се един през друг, грабели с шепи и тъпчели уста.
Фотко хванал крайчеца на подменената кърпа, изтеглил я и погнусено я отръскал:
— Побратиме, какво натам? Зер ще стоим тук, да им се радваме на тия…
— А че то — тъй — надигнал се Бальо и услужливо подал на Фотко хартия да увие кърпицата и да я пъхне в пазвата на Бишо. — Като не може през една протка — през друга! Дето ще чакате тук, ако тръгнете сега, до зарана сте стигнали! Ха добър ви час!
— Тъй, тъй! — подкрепил го Лальо. — До съмнало сте на чаршията! От нас — толкоз, ний к’вот можахме, направихме.
Стоедин въздъхнал и се отправил към отворената портичка.
— Не въздишвай, юначе! — изпреварил го Бальо и застанал край портичката. — По е харно веднъж да писнеш, та с цяло гърло да заплачеш, отколкото десет пъти да въздъхнеш.
— На, и чирак-упътвач ви харизваме — застанал от другата страна на портичката Кальо. — Хей, Мальо, хем да го слушаш, юнака! Че инак…
Мальо се скрил зад гърба на Стоедин, но когато минавали през портичката, гаргата силно изгракала, спуснала се и плеснала с крила Стоедин и Фотко. И докато те криели лица, първа излетяла навън. А в това време упътвачите дръпнали Мальо и захлопнали портичката. Сграбчили го и му затиснали устата.