Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Той си нахлузи шапката и взе копието си с черната дръжка, поставено до вратата. Това му беше друг дар от другата страна на тер-ангреала, с надписа на Древния език и странното острие, дълго колкото къс меч и с ецвани от двете страни гарвани.
— Днес ще наобиколим пивниците — каза той на Едорион и двамата закрачиха сред обедната жега, в лудницата, носеща името Мероне.
Градът не беше голям и нямаше крепостни стени, макар да беше петдесет пъти по-голям от всичко, което Мат беше виждал преди да напусне Две реки. Улиците бяха изпълнени с хора, предимно кайриенци и андорци. Макар да се намираше откъм кайриенската страна на река Еринин, Мероне сега не принадлежеше на нито една от двете държави, а някак балансираше между двете, с непрестанния поток от хора от половин дузина земи, хора, които оставаха да се заселят тук или просто минаваха. Откакто Мат бе дошъл тук, минаха дори три-четири Айез Седай. Макар да носеше медальона, той ги заобикаляше отдалече — нямаше нужда да си търси белята, — но всички те заминаваха толкова бързо, колкото се появяваха. Късметът му наистина се държеше добре, когато се налагаше. Досега поне.
Войниците на Бандата правеха тълпата още по-гъста и пъстра. Обикаляха по двама-трима по дюкяни, работилнички и кръчми или по отделения в строй — лъконосци и стрелци с арбалети в кожени жилетки, покрити с метални дискове, копиеносци с изпочукани от битки метални нагръдници — най-доброто, което им беше останало или плячкосано от загиналите. Навсякъде яздеха конници в тежки ризници, тайренци с шлемове с плоски ръбове и кайриенци с шлемове като камбани, дори няколко андорци с техните конични шлемове с решетести забрала. Рахвин беше отблъснал твърде много мъже от гвардията на кралицата, мъже, останали верни на Мургейз, и някои от тях се бяха присъединили към Бандата.
Войниците разпознаваха Мат веднага, разбира се, и мнозина от тях го поздравяваха гръмко още щом видеха периферията на шапката му и странното копие в ръката му. Тези две вещи го отличаваха толкова ясно, колкото всеки благороднически герб. Чувал беше всички слухове, обясняващи защо презира бронята и шлема; а те бяха кой от кой по-различни — от налудничава смелост до това, че само оръжие, изковано лично от Тъмния, можело да го срази. Някои твърдяха съвсем убедено, че шапката му била дадена от Айез Седай и че докато я носел, нищо не можело да го убие. Истината бе, че тя си беше най-обикновена шапка и той я носеше само защото предлагаше добра сянка. И защото му напомняше, че трябва да се държи колкото може по-настрани от места, където може да му потрябва ризница и шлем. Измислиците за странното копие с надписа, който дори малцина сред благородниците можеха да разчетат, бяха още по-чудати. Никоя от тях обаче не можеше да надмине истината. Острието с гарваните беше изработено от Айез Седай още по време на Войната на Сянката, преди Разрушението; никога не беше нужно да се наточва и той се съмняваше, че ще може да го счупи, ако се опита.
Поне не му се налагаше да се бута през тълпата — хората се отдръпваха да му отворят път още щом го зърнеха. Искаше му се да не го гледат толкова много от бежанците с такава надежда, сякаш държи ключа на всичките им проблеми в джоба си. Освен да им осигури храна от керваните, идващи от Тийр, не знаеше какво друго може да направи за тях. Почти всички бяха мръсни и дрипави.
— Сапунът в лагерите свърши ли? — измърмори Мат.
— Свърши — каза Едорион. — Повечето го разпродадоха на амбулантите срещу евтино вино. Не искат сапун; искат или да се прехвърлят през реката, или да удавят страданията си.
Преди гражданската война и други бедствия да разкъсат Кайриен, Мероне беше представлявал транзитен пункт за търговията между Кайриен и Тийр, което означаваше, че тук хановете и кръчмите бяха почти толкова, колкото къщите. Първите пет-шест, в които надникна, не се различаваха много — каменни постройки с душни, претъпкани с маси помещения, в които от време на време се вихреха юмручни боеве. Пияни войници обаче нямаше.
„Крайречната порта“, чак в другия край на градчето, беше най-добрият хан в Мероне, но дебелите талпи, заковани върху дървената врата с изрязани на нея слънца, напомняха на ханджии и кръчмари да не оставят войници от Бандата да се напиват. Въпреки това всички войници, макар и трезви, се биеха — тайренци с кайриенци, кайриенци с андорци, пешаци с конници, хората на един лорд срещу хората на друг, ветерани с новобранци, войници с цивилни. Побоищата обаче спираха преди да са се развихрили съвсем — спираха ги войници с тояги и с червени ленти на ръцете. Всяка единица беше задължена да осигурява наряд за Червения патрул, различни мъже всеки ден, а Червения патрул имаше задължението да заплаща всички щети, нанесени в деня на поредното дежурство. Това ги принуждаваше да се трудят усърдно да поддържат мира.