Господарят на хаоса

В „Лисицата и гъската“ един веселчун — набит мъж на средна възраст — жонглираше със запалени факли, докато друг, мършав и оплешивял тип в хана „Еринин“, държеше лютнята си и декламираше откъси от „Великият лов на Рога“. Въпреки жегата и двамата носеха характерните си наметала, целите покрити с многобройни разноцветни кръпки, които се развяваха при всяко тяхно движение. Един веселчун щеше по-скоро да се остави да отсекат ръката му, вместо да го лишат от наметалото. Имаха доста внимателна публика — мнозина от зрителите идваха от села, в които редките гостувания на веселчун се посрещаха с огромно въодушевление — много по-внимателна, отколкото слушателите на момичето, пеещо върху една маса в хана „Трите кули“. Беше доста хубавичка, с дълги черни къдрици, но една песен за вярната любов едва ли можеше да задържи вниманието на дрезгаво смеещите се мъжаги, които пиеха тук. Останалите места не предлагаха особени забавления, освен по един-двама музиканти, но тълпите там бяха още по-шумни и от тропащите по масата зарове ръцете на Мат го засърбяха. Но той наистина печелеше почти винаги, особено на зарове, и нямаше да е редно да измъква пари от войниците си. А такива бяха повечето мъже по масите — малцина бежанци разполагаха с толкова пари, че да ги харчат в гостилници.

Във всяка гостилница имаше и по двама-трима мъже, които седяха настрани, обикновено сами, в повечето случаи типове с твърди погледи, някои добре облечени, други почти толкова дрипави, колкото бежанците, но всеки с вид на човек, който знае да си служи с меча. Че дори и жени от същия тип — Мат поне видя две, а пред „Бича на фургонджията“ — и трета. Тия бяха Ловци на Рога, легендарния Рог на Валийр, който щеше да призове мъртвите герои да възкръснат от гробовете си, за да се сражават в Последната битка. Който го намереше, мястото му в историята беше гарантирано. „Стига да остане някой, който да напише проклетата история“ — помисли си Мат кисело.