Господарят на хаоса

Бетси се дръпна и се огледа за госпожа Делвин, но ниската дебела ханджийка само се усмихна и й кимна, след което продължи да тормози другите сервитьорки, сякаш гостилницата беше пълна. Госпожа Делвин нямаше да пропусне да се нахвърли на всеки мъж, който й се стореше, че се държи неприлично — въпреки благата си външност тя винаги държеше в полите си една къса тояга и понякога я използваше; Нейлсийн от доста време вече я изглеждаше предпазливо, когато се приближеше към него — но ако един щедро харчещ мъж искаше да потанцува, какво толкова лошо можеше да има в това? Мат изпъна ръцете на Бетси настрани. Мястото между масите щеше да е достатъчно. Музикантите засвириха по-силно, макар и не по-малко фалшиво.

— Следвай ме — каза й той. — Стъпките в началото са много лесни.

И той подхвана, в ритъм с музиката, приклякайки и плъзгайки се надясно, като левият му крак следваше десния. Пак надолу и плъзгане встрани, с протегнати широко ръце.

Бетси бързо улови ритъма. Когато стигнаха до музикантите, той вдигна плавно ръцете й нагоре, завъртя се и извърна и нея, така че застанаха гръб в гръб. Отново приклякане и стъпка встрани, извръщане лице в лице, приклякане и извъртане, отново и отново, дотам, откъдето бяха започнали. Тя усвои всичко това също толкова плавно — и му се усмихваше мило всеки път, когато извръщанията й позволяваха. Наистина беше хубава.

— Сега става малко по-сложно — измърмори той и се извърна така, че се озоваха с лице към музикантите, един до друг, хванати за китките и с кръстосани отпред ръце. Дясно коляно нагоре, леко изритване наляво, после плъзгане напред и надясно. Ляво коляно нагоре, леко изритване надясно, после плъзгане напред и наляво. Бетси се засмя, докато се полюшваха напред по пътеката до изпълнителите. С всеки преход стъпките ставаха все по-сложни, но й трябваше само едно показване, за да влезе в синхрон с него, лека като перце в ръцете му при всяка извивка, обръщане и завъртане. А най-хубавото беше, че не каза и една дума.

Музиката подхвана наложения от него ритъм въпреки липсващите ноти и с Танца на Шарката в главата му потекоха спомени. В спомените той беше с една глава по-висок, с дълги златисти мустаци и сини очи. Облечен беше в палто от кехлибарена коприна с пищно жабо от барзайнска дантела и с жълти арамелски сапфири по гърдите и танцуваше с мургава красива пратеничка на Ата-ан Миере, Морския народ. На тънката златна верижка, свързваща ноздрата й с една от многобройните й обици, висяха медальончета, които я означаваха като Надзорница на вълните на клана Шодин. Изобщо не го интересуваше властта й — за това можеше да се тревожи кралят, а не един среден владетел като него. Беше красива и лека в ръцете му и двамата танцуваха под огромния кристален купол на кралския двор на Шемал, а целият свят завиждаше на богатството и могъществото на Кореманда. И други спомени закръжиха по краищата, замъглявайки с искрите си онзи толкова отдавнашен танц. Заранта щеше да донесе вести за все по-тежки тролокски набези откъм Великата Погибел, а след месец и вестта, че Барзайн със златните кули е опустошен и опожарен и че Тролокските пълчища нахлуват все по на юг. Така щеше да започне онова, което по-късно щяха да нарекат Тролокските войни, макар никой да не му беше дал това име в самото начало; над триста години почти непрестанни битки, кръв, огън и разруха преди тролоците да бъдат изтласкани и Властелините на ужаса — избити. Така щеше да започне упадъкът на Кореманда, с цялото й благополучие и мощ, и на Есения с нейните философи и прославени седалища за просвета, както и на Манедерен, на Еарон и на всичките десет държави, от които щяха да изникнат страни, които помнеха Десетте държави само като древни митове за едно по-щастливо време. Но това щеше да дойде по-късно и той прогони ония спомени заради удоволствието на този едничък танц. Тази нощ той танцуваше Танца на Шарката с…