Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
От друга страна, без тези спомени нямаше да ги има тези близо шест хиляди войници. Щеше да е съвсем сам, тавирен и обвързан с Преродения Дракон, като оголена мишена, познат за всичките проклети Отстъпници. Някои от които явно знаеха твърде много за Мат Каутон. Моарейн беше твърдяла, че това е много важно, че навярно Ранд ще има нужда от него и от Перин, за да спечели Последната битка. Ако се окажеше права, той щеше да направи каквото трябва — разбира се, как иначе; трябваше само да попривикне малко с тази мисъл — но нямаше никакво желание да се превръща в някакъв проклет герой. Само да можеше да измисли някак какво да направи с проклетия му Рог на Валийр… Той изрече наум къса молитва за душата на Моарейн, надявайки се, че тя все пак няма да излезе права.
Двамата с Бетси за последен път стигнаха до края на пътеката и тя се отпусна изнемощяла на гърдите му.
— О, беше чудесно! Чувствах се така, сякаш бях някъде в кралски палат. Можем ли да го направим пак? А? Кажи, можем ли да го изтанцуваме пак? — Госпожа Делвин изръкопляска, после забеляза, че другите прислужнички стоят и зяпат, и се нахвърли върху тях, разпръсквайки ги като пилета с енергично махане на ръцете.
— Слушай, „Щерката на Деветте луни“ говори ли ти нещо?
Думите сами изскочиха от устата му. Стана затова, че си мислеше за тер-ангреала. Ако изобщо някога намереше тази Щерка на Деветте луни… „Моля те, Светлина, дано поне да не е скоро!“, помисли си той трескаво — та ако изобщо някога я намереше, тя едва ли щеше да сервира по масите на някакво ханче в малък градец, пълен с войници и бежанци. Но пък, от друга страна, можеше ли да каже човек кога точно ще се изпълни едно пророчество? А че си беше пророчество донякъде, беше си. Да умреш и да оживееш отново. Да се ожениш за Щерката на Деветте луни. И да се откажеш от половината светлина на света, за да спасиш света, каквото и да означаваше това. Той наистина беше умрял, в края на краищата, когато се люшна на онова въже. Щом това излезе вярно, значи и другото трябваше да е. Нямаше измъкване.
— Щерката на Деветте луни ли? — каза задъхано Бетси. Но това, че й беше свършил дъхът, не й забави езичето. — Да не е някой хан? Кръчма? Не ще да е тук, в Мероне, в това съм сигурна. Да не би да е отвъд Арингил? Никога не съм била в…
Мат опря пръст на устните й.
— Все едно. Хайде да изтанцуваме още един танц.
Този път беше селски танц, нещо от тук и сега, в който нямаше никакви други спомени освен неговите си. Само дето наистина трябваше да мисли, за да може да ги отличи.
Нечие окашляне го накара да се озърне и той въздъхна. На прага бе застанал Едорион. Когато Мат играеше с него комар в Тийрския камък, младият тайренски лорд беше един розовобузест дебеланко, но откакто бе дошъл на север, бе станал по-корав и лицето му беше потъмняло от слънцето. На шлема му с широка периферия вече не висяха пискюли, а някога позлатената му гръдна броня беше здраво очукана. Камизолата му с бухнали ръкави на сини и черни ивици бе също износена.
— Каза ми да ти напомня за обиколките ти в този час. — Едорион деликатно избягваше да погледне Бетси. — Но мога да намина и по-късно, ако искаш.
— Идвам веднага — каза Мат. Беше важно да прави обиколките всеки ден, всеки ден да проверява по нещо; спомените на другите мъже му го бяха вменили, а за неща като това бе свикнал вече да им се доверява. Щом така или иначе се беше натикал в тази работа, по-добре беше да я върши както трябва. Ако я вършеше както трябва, можеше и да оцелее. Бетси се беше отдръпнала от него и се мъчеше да изтрие потта от лицето си с престилката и да си оправи косата едновременно с това. Блаженството вече чезнеше от лицето й. Все едно, щеше да го запомни. „Потанцувай добре с една жена — помисли си той лукаво — и тя наполовина е твоя.“
— Дай това на музикантите — каза й той и пусна три жълтици в шепата й. Колкото и лошо да бяха свирили, за малко го бяха отвлекли от Мероне и от това, което му предстоеше. Все едно, на жените щедростта им допадаше. Дотук всичко вървеше много добре. С поклон, почти целувайки ръката й, той добави: — До скоро виждане, Бетси. Ще потанцуваме пак, когато се върна.
За негова изненада тя люшна пръст под носа му и заканително поклати глава, сякаш беше прочела какво се върти в ума му. Е, той никога не беше твърдял, че разбира жените.