Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Мат се усмихна и опря лакти на масата.
— Намери си някой добър кон и ще видим. — Късметът му можеше и да не засяга конните надбягвания — освен картите, заровете и други такива, той никога не можеше да е сигурен какво засяга и кога — но от малък беше помагал на баща си, който се занимаваше с търговия на коне.
— Искаш ли го това вино, или не? Не мога да ти сипя, като не ми даваш да ти стигна чашата.
Мат се обърна. Сервитьорката беше ниска и тъничка тъмноока хубавица с бяло лице и черни къдрици до раменете, а гласът й звънеше като камбанка. Мат беше хвърлил око на Бетси Силвия още първия ден, когато влезе в „Златния елен“, но едва сега му се удаде възможност да я заговори — винаги се оказваше, че го чакат поне пет неща, които трябва да се свършат незабавно, и още десет, които трябваше да са свършени вчера. Другите мъже междувременно заровиха лица в чашите си, оставяйки го толкова насаме с жената, колкото беше възможно, без да си идат. Държаха се възпитано, дори и двамата лордове.
Ухилен до уши, Мат протегна чашата си да му я напълни.
— Благодаря ти, Бетси — каза той и тя приклекна в реверанс. Но когато я покани да си налее и тя и да седне до него, хубавелката остави каната на масата, скръсти ръце и килна глава на една страна.
— Не мисля, че на госпожа Делвин ще й хареса. О, не, изобщо не мисля, че ще й хареса. Ти да не си някой лорд? Всички ти се подчиняват, но никой не те нарича „милорд“. Дори избягват да ти се кланят — само простите войници го правят.
Веждите на Мат се стрелнаха нагоре.
— Не — отвърна той по-сухо, отколкото му се искаше. — Не съм никакъв лорд. — Ранд можеше колкото си иска да позволява на хората да му викат лорд Дракон и други подобни, но тези пред Матрим Каутон не минаваха. Изобщо не минаваха. Той вдиша дълбоко и отново се ухили. Някои жени обичаха да изкарат човек от равновесие, но този танц той го познаваше много добре. — Наричай ме просто Мат, Бетси. Сигурен съм, че госпожа Делвин няма да има нищо против, ако поседнеш за малко до мен.
— О, ще има, и още как. Но мога поне да поговоря с теб малко: сигурно си почти лорд. Защо го носиш това в тази жега? — Тя се наведе към него и дръпна шала му надолу с един пръст. Беше се разсеял и го остави да се смъкне малко. — Какво е това? — Бетси прокара пръст по бледия ръб, обикалящ шията му. — Да не се е опитвал някой да те беси? Защо? Твърде млад си, за да си закоравял престъпник. — Той дръпна глава назад и бързо оправи черната коприна, скривайки белега, но Бетси не се предаде. Ръката й бръкна в незавързаната предница на ризата му и измъкна сребърния медальон с лисичата глава, окачен на кожена каишка. — Да не е защото си откраднал ей това? Изглежда ценно. Ценно ли е? — Мат дръпна медальона и побърза да го напъха обратно на мястото му. Жената говореше, без да си поеме дъх, и просто не го оставяше да вземе думата. Той чу как Нейлсийн и Дерид се изкискаха зад гърба му и лицето му помръкна. Понякога прословутият му късмет се обръщаше с главата надолу с някои жени и на тях това винаги им се струваше много смешно. — Не, нямаше да те оставят да го задържиш, ако си го откраднал, нали? — продължи да дърдори Бетси. — А щом като си почти лорд, сигурно имаш право да носиш такива неща. Навярно са те бесили, защото знаеш твърде много. Приличаш ми на младеж, който знае твърде много. Или поне си мисли, че знае. — Тя се усмихна лукаво. — Я кажи, да не би да са искали да те обесят, защото си мислиш, че знаеш твърде много? Или защото се правиш на лорд? Сигурен ли си, че не си лорд?
Дерид и Нейлсийн вече се смееха открито и дори Талманес се разкикоти, макар да се правеха, че е за нещо друго. Дерид хрипливо заразправя някаква история за един, дето падал от коня си всеки път, щом си поемел дъх, но в това, което Мат успя да чуе, нямаше нищо смешно.
Той обаче продължи да се хили напук. Нямаше да се даде, дори тя да можеше да говори и още по-бързо и да не го остави да вземе думата. Беше много хубава, а на него му беше омръзнало да си приказва с такива като Дерид, че и по-лоши — потни мъже, които забравяха да се обръснат и твърде често нямаха възможност да се окъпят. По бузките на Бетси също бяха избили капчици пот, но от нея лъхаше приятно на сапун от лавандула.
— Всъщност тая драскотина я получих, защото знам твърде малко — отвърна той с усмивка. На жените много им допадаше, когато омаловажиш белезите си; Светлината му беше свидетел, че вече доста разбираше от жени. — Сега знам твърде много, но тогава знаех твърде малко. Може да се каже, че ме обесиха заради знание.