Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Той примигна, стреснат за миг от слънчевата светлина, струяща от прозорците, и от бялото лице, сияещо пред него под лъскавите капчици пот. За малко щеше да оплете сложните стъпки, но се съвзе преди да е настъпил Бетси и ритъмът се върна инстинктивно. Чувстваше този танц като свой толкова сигурно, колкото онези спомени, все едно дали бяха заети, или откраднати, но така неразличимо втъкани в тези, които лично беше преживял, че той повече не можеше да ги отличава, без да размисли. Всички те сега бяха негови, запълнили празнините на паметта му, все едно че сам ги беше изживял.
Това, което й беше казал за белега, си беше чистата истина. Обесен заради знание, както и заради липса на знание. На два пъти беше престъпвал през един тер-ангреал като последния глупак, като някой селски идиот, мислейки си, че е нещо толкова просто, колкото да прекосиш ливадата. Е, почти толкова просто. Резултатите само бяха укрепили недоверчивостта му към всичко, което имаше нещо общо с Единствената сила. Първия път му бяха казали, че е обречен да умре и да живее отново, наред с други неща, които не му се искаше и да чуе. Някои от тези други неща го бяха сполетели по пътя му към второто му минаване през такъв тер-ангреал, което на свой ред го беше довело до въжето около врата му.
Серия от стъпки, всяка предприета съвсем основателно и по чиста необходимост, и за момента съвсем разумна — и всяка го беше довела до неща, каквито дори не си бе въобразявал. Сякаш винаги се оказваше хванат в стъпките на такъв един танц. Със сигурност беше умрял преди Ранд да среже въжето и да го съживи. Беше се заклел може би за стотен път: вече да гледа къде стъпва и да не предприема неща, без да помисли до какво може да доведат.
В интерес на истината, през онзи ден беше спечелил много повече от белега на шията си. Преди всичко сребърната лисича глава, чието око приличаше на древния символ на Айез Седай. Понякога този медальон така го разсмиваше, че чак ребрата го заболяваха. Не вярваше на никоя Айез Седай, така че дори се къпеше и спеше с това нещо на врата си. Светът беше смешно място за живеене — смешно и много странно.
Друга негова придобивка беше знанието, макар и нежелано знание. Сега главата му беше натъпкана с резени от живота на други мъже, хиляди при това, понякога с цели години, макар и на откъслеци, със спомени за кралски дворове и за древни битки, битки от времена много преди Тролокските войни, до последната битка от възхода на Артур Ястребовото крило. И всички те сега бяха негови, все едно че сам ги бе преживял.
Нейлсийн, Дерид и Талманес пляскаха в такт с музиката, както и останалите мъже, пръснати по масите. Мъже от Бандата на Червената ръка, подканящи пълководеца си в неговия танц. Светлина, и това име ако не караше Мат да се сгърчи отвътре! То беше носено от чета легендарни герои, загинали, за да спасят Манедерен. Нямаше мъж, който да крачи или язди зад знамето на Бандата и да не мисли, че и техните имена ще се запомнят в легенди. Госпожа Делвин също пляскаше, а останалите прислужнички бяха престанали да обикалят.
Тъкмо тези спомени на други мъже бяха привлекли Бандата да последва Мат, въпреки че бойците му не го знаеха. Защото в главата му гъмжеше от спомени за повече битки и походи, отколкото могат да преживеят и сто души. Независимо дали беше на побеждаващата или на губещата страна, той помнеше как тези битки бяха спечелвани или губени и беше нужен много малко ум, за да преведе всичко това в полза на побеждаващата Банда. Досега поне се получаваше. Поне тогава, когато не можеше да избегне битката.
Неведнъж му се беше искало тези чужди спомени да се махнат от главата му. Без тях той нямаше да е в това положение — да командва близо шест хиляди войници и още, които всеки ден напираха да се присъединят, в очакване да ги поведе на юг, за да оглави проклетото нахлуване в една земя, в която властваше един от проклетите Отстъпници. Беше станал герой, а не искаше да бъде герой. Героите имаха навика да загиват. Да си герой беше като да подхвърлиш кокал на някое псе и да го разкараш от пътя си, освен ако не беше като да обещаеш на псето кокал и да го пратиш отново на лов. Същото се отнасяше и за всички войници впрочем.