Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Всичко това просветна в мислите на Уискиджак и невъзмутимото му обикновено изражение този път му изневери. И той отвърна в ума си: „Млада ли? Не, на младите можеш да простиш, можеш да отвърнеш на най-простите им нужди и можеш да ги погледнеш в очите и да видиш там достатъчно разбираеми неща. Но тя? Не. По-добре е да отбягваш тези очи, в които няма нищо младо — нищичко.“
— Време е да тръгвате — изръмжа Дужек. — Всички по седлата.
Върховният юмрук се обърна да каже няколко последни думи на сержанта, но това, което видя в лицето на Уискиджак, спря думите в гърлото му.
Два приглушени гръма прокънтяха в града, щом изтокът просна пурпурния си плащ към небето, първият ек — последван няколко минути по-късно от втория. Последните сълзи на нощта се стичаха от водостоците и шуртяха в уличните канавки. Кални локви изпълваха дупките и отразяваха изтънелите облаци с матов оттенък. Нощният студ и влагата се бяха вкопчили упорито в тъмните тесни и криви улички на квартала Краел. Тук непечените тухли и изтърканите каменни плочи бяха погълнали втория гръм, без да оставят ехо, което да надмогне брътвежа на водните капки.
По една такава уличка, извиваща се на юг покрай външната крепостна стена, тичаше псе, голямо колкото муле. Масивната му глава беше изпъната ниско пред издутите мускули на раменете. Това, че беше видяло нощ без дъжд, личеше по прашната му суха пъстра сиво-черна козина. Муцуната на животното беше опръскана със сиви петна, а очите му блестяха като кехлибар.
Хрътката, Седмата между слугите на Сенкотрон, наречена Джиър, беше излязла на лов. Плячката беше неуловима, хитра и бърза в полета си. Но Джиър чувстваше, че е близо. Знаеше, че е тръгнал по дирята на човешко същество — нито един смъртен мъж или жена не можеше да се измъкне толкова задълго от челюстите му. Още по-удивително беше, че на Джиър тепърва му предстоеше да зърне плячката. Но тя беше прегрешила, безнаказано беше нахлула във Владението на Сянка, проследила беше самия Сенкотрон и беше разбридала всички мрежи, изплетени от господаря на Джиър. Единственият отговор за такова оскърбление беше смъртта.
Скоро, знаеше Джиър, той самият щеше да се превърне в плячка и ако неговите ловци дойдеха много и със сила, щеше да му стане доста трудно да продължи диренето си. В града имаше някои, които бяха усетили свирепото разтваряне на тъканта. А по-малко от минута след като премина през портата на Лабиринта, космите му бяха настръхнали — подсказваха му, че някъде наблизо е разцъфтяла магия. До този момент Хрътката беше избегнала засичането, но това нямаше да продължи дълго.
Движеше се безшумно и предпазливо през гмежта от съборетини, присвити до градската стена, без да обръща внимание на някой случаен техен обитател, излязъл да вдиша изчистения от дъжда утринен въздух. Прескачаше просяци, изтегнали се на земята. Местни псета го зърваха и бързо бягаха по-надалече, с клепнали уши и подмитащи разкаляната пръст опашки.
Когато зави зад ъгъла на една полусрутена каменна къща, утринният вятър го накара да извърне глава. Спря и очите му затърсиха по улицата. Тук-там над земята плуваха облачета мъгла и първите каручки на дребните търговци вече излизаха — теглеха ги хора, загърнати в топли дрехи заради студа. Времето на Хрътката изтичаше.
Очите на Джиър се заковаха в голямото, заградено със стени имение в другия край на улицата. Четирима войници пред портата му си говореха нещо. Джиър вдигна глава и погледът му се спря на затворения с капаци прозорец на втория етаж.
Прониза го предчувствие и тръпка на задоволство. Беше намерил края на дирята си. Наведе отново глава и тръгна, без да откъсва поглед от четиримата пазачи.
Двамата от новата смяна гледаха портата — беше отворена.
— Защо? — попита по-младият от смяната и изгледа посърналите лица на двамата войници, застанали до стената.
— Такава беше тази нощ — отвърна единият, вече възрастен мъж. — От тия, в които не задаваш въпроси.
Двамата нови се спогледаха, после този, който беше заговорил, кимна и се ухили.
— Знам ги тия нощи. Е, прибирайте се. Наровете ви чакат.
Възрастният мъж намести пиката на рамото си и погледна партньора си, но той се взираше в нещо на улицата.
— Е, вече сигурно е късно — заговори възрастният мъж на новата смяна — и сигурно няма да дойде, тъй че е все едно, но ако все пак се появи една жена, от Мостоваците, я пускате да влезе и зяпате настрани.