Любов извън закона
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов извън закона». Краткое содержание книги:
— Сигурно скоро ще трябва да се върнете на сесията на парламента? — попита Джордж.
— Почти веднага — отговори Джони, като умишлено не поясни нищо повече, защото смяташе, че това ще послужи за добър повод той и Елизабет да се измъкнат. — Просто имахме кратка почивка. Вие обаче винаги може да ми се обадите — продължи най-сърдечно той, — ако някога се случи да бъдете в Единбург или Рейвънсби.
В крайна сметка Джони успя да се представи в добра светлина пред местната аристокрация. С успех се увенчаха и намеренията му да не позволи на сестрите Джерард да продължат е нетактичните си въпроси. Ето защо, когато по време на десерта той каза, че е време да става, защото преди това е обещал на лейди Греъм да хвърли един поглед на избите й и затова се налагало двамата да напуснат компанията, останалите гости само помахаха за сбогом.
След обилното количество вино дори Манроу нямаше вече нищо против да остане да развлича гостите. След час-два отпиване на превъзходното вино на Джони той дори намери, че и сестрите Джерард са станали по-поносими.
Веднага щом напуснаха столовата. Джони и Елизабет си отдъхнаха с облекчение, че така лесно се бяха отървали.
— Безкрайно съм ти благодарна — каза Елизабет и се хвърли в обятията на Джони, преди още да успеят да влязат в спалнята й.
— Направих го от егоистични подбуди, скъпа — отговори той, като обви ръце около нея, а в същото време затвори с крак вратата зад себе си. — Аз наистина броях часовете и не исках да губя повече времето си с непознати.
— Ах… как обичам да усещам тялото ти — нейните ръце се провряха под колосаната му яка. — През целия следобед изгарях от желание да те докосвам, но не можех.
— Аз пък на няколко пъти едва се сдържах да не те изведа от столовата, без да ме е грижа за останалите.
— Щеше да дадеш добра храна за клюки на сестрите Джерард, която да им стигне до края на живота.
— Ето затова и се въздържах. — Усмивката му бе очарователна, но, което бе още по-прекрасно, този път тя беше само за нея.
— Ние все още имаме ден и половина пред себе си — прошепна щастливо тя.
— Два дни и половина — поправи я Джони. Елизабет се отдръпна леко от ръцете му, за да може да го вижда по-добре.
— Но ти каза, че трябва да тръгнеш в шест часа в петък сутринта.
Той я прегърна отново.
— Реших да отложа отпътуването си за събота сутринта.
Зелените й очи светнаха щастливо.
— Защото много ме обичаш — добави тя.
— Да, защото много те обичам — повтори той.
Последвалите дни, през които бяха заедно, наподобяваха приказка: спокойни часове в леглото, късни закуски, лениви разходки в сенчестата гора или край мързеливо движещата се вода в потока. Веднъж те дори отидоха да яздят, въпреки че на следващата сутрин Елизабет се отказа от това занимание, като се измъкна с думите: „Някои мои части са твърде крехки…“ Тогава Джони я бе сграбчил и докарал на ръце до къщата, като също не й остана длъжен и каза: „Добре тогава, нека да те запазим за по-късно…“ Двамата вечеряха с Манроу и той така и не успя да се начуди на промените, настъпили с братовчед му. Джони наричаше Елизабет „скъпа“ или „мое съкровище“, сядаше близо до нея и я хранеше, както и тя него. Манроу никога не бе виж дал родственика си в такава светлина, а го познаваше, откакто се помнеше.
Тяхната последна нощ бе белязана по-скоро от нежността, отколкото от изпепеляващата страст, като че ли времето, което бяха прекарали заедно, бе смекчило ненаситността от отминалите дни.
И двамата разбираха, че само след няколко часа ще трябва да се разделят.
Техните целувки бяха станали по-бавни, сякаш по този начин се мъчеха да запечатат спомена за последната нощ трайно в съзнанието си. Любовта им бе по-умерена и нежна. На мястото на изгарящата страст сега се повиха силните чувства и емоции.
Елизабет не смееше да нарече това чувство любов, дума, която не се връзваше много с личността на владетеля на Рейвънсби и с неговия безпътен живот, но тя имаше някакво непреодолимо желание да бъде с него и знаеше, че предстоящата раздяла ще я изпълни с мъка.
Джони също бе нападнат от носталгия. Някаква празнота, неясна и объркваща, се бе загнездила у него. Вярно е, че той не би разпознал любовта, дори ако тя почука на вратата му, облечена в златни дрехи, но графът на Грейдън вече осъзнаваше, че Елизабет ще му липсва. Може би точно под влияние на това ново усещане той бе станал така нежен.
В тази блажена нощ на сладки желания Елизабет установи, че мечтае да има дете от този властен и красив мъж. Все пак тя веднага призна пред себе си абсурдна и неразумността на идеята. Тази мисъл обаче разбуди позабравени чувства от нейното минало. Тя винаги бе искала да има дете по време на семейния си живот с Хотчейн. Но с подновяването на цикъла й всеки месец тази надежда бе избледняла с годините, като я бе изпълнила с тъга и отчаяние. Беше лесно да вини престарелия си съпруг, но истината бе, че тя самата не бе сигурна дали нейната утроба е безплодна. Така и не успя да разбере това. С годите желанието й да има деца нарастваше. Тя се улавяше, че наблюдава малките палавници на чуждите хора с някакво разпалено и болезнено желание. Не можеше да насити на пухкавите им бузки и щастливите усмивки. Всеки път, щом видеше дете да плаче, искаше да избърше сълзите му и се чудеше дали някога ще доживее и на някой да й каже сладката думичка „мамо“. След смъртта на Хотчейн тя бе позабравила тази я болезнена мечта, тъй като бе заета да отстоява независимостта си на вдовица. Борбата да откаже баща си от търсенето на нов жених за нея, разпродажбата на част от земите и подготовката за строежа на новия дом не й оставяха много свободно време. Сега обаче, след любовната си връзка с Джони Кари, натрапчивата мисъл да има собствено дете се появи отново.