Милионерша търси запознанство
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Милионерша търси запознанство». Краткое содержание книги:
Явно убиецът приближава към нея. Дори обаятелният Стас не може с нищо да й помогне. А и самата Маня вече не е в състояние да проумее как ще свърши всичко — дали с фатален изстрел или под звуците на Менделсон…
Още не бяхме сколасали да се настаним в колата когато единия питащ и разпитващ моментално се смени с друг.
— Кому би могъл да притрябва баща ти? — попита Стас.
— Това риторичен въпрос ли е или се надяваш, че ще мога да ти отговоря?
— Може да имаш някакви предположения — веднага се опомни той.
— Нямам никакви предположения. Според мен само един завършен психар може да открадне ковчег от гробището.
— Точно така е… А каква е тази история с баща ти?
— За каква история говориш? — попитах напрегнато.
— Ами той почина далеч от родината си.
— И какво от това? Да не би подобно обстоятелство да обяснява защо някакви малоумници са отмъкнали ковчега му?
— Не, разбира се. Просто проявявам съвсем естествено любопитство.
— Какво ли още може да се случи! — въздъхнах. — Първо Рита, сега татко… Как мислиш, ченгетата ще го намерят ли?
— За ковчега ли питаш? Няма да е зле най-напред да разберем защо някому е притрябвал въпросният ковчег.
Честно казано, досещах се кому би могла да хрумн идиотската идея да изрови ковчега на татко. Най-вероятно неговият скъп приятел просто не бе в състояние да повярва, че внезапно е осиротял, и е пожелал лично да се убеди, че татко наистина е напуснал нашия тленен свят.
Но де да можех да разбера на какво се дължи тази негова чак толкова голяма любов към баща ми! Нямаше съмнение, че човек, който е в състояние да отмъкне ковчег от гробището, е способен почти на всичко, а това означаваше, че ни очакват сурови изпитания.
— Не, направо ще полудея! — оплаках се неизвестно кому и отново изхлипах.
— Къде отиваме? — попита след около пет минути Стас, като през цялото това време ме галеше по рамото и ме увещаваше да не се съсипвам от мъка.
— Лесно ти е да го кажеш! — троснах му се. — А ако бяха откраднали твоя баща от гробището?
Стас нямаше какво да възрази на този аргумент, затова рязко смени темата и ме попита:
— Къде отиваме?
— У вас — отвърнах. — Рита сигурно се е побъркала от притеснения.
Рита наистина се беше побъркала, търчеше из огромното антре, кършеше ръце, от време на време спираше с лице към стената и настървено удряше челото си в нея. Тази гледка можеше да стресне всекиго, а моите нерви и без това бяха на предела и затова си помислих: „Защо ли не взема да изчезна нанякъде? Поне временно. Докато нервните ми клетки се възстановят.“ Но моментално се засрамих, тъй като нямах право да зарежа Рита. Впрочем на нея й беше много по-зле, отколкото на мен: не стига, че всички наоколо направо бяха полудели, ами на това отгоре тя бе заподозряна в убийство. Рита се отдалечи от стената и заяви с въздишка:
— Нервно ми е.
— Виждам — кимнах аз.
— Защо се изнизахте, без да ми кажете нищо? Седях в гардероба цели два часа, преди да посмея да изляза оттам, а от вас вече нямаше и следа.
— Дойдоха от милицията — въздъхнах.
— Защо? — притисна ръце до гърдите си тя, а лицето й пребледня.
— Рита, запази самообладание. Тази нощ някакви психари са изровили ковчега на татко и са го отмъкнали нанякъде.
— Това е работа на Севрюгин — прошепна Рита и стисна ръце, по-точно стисна лявата си гърда, вдигна очи към тавана и остана да стои така в продължение на около половин минута. — Ама че кучи син! — продължи ядосано. — Не случайно се интересуваше от гроба му. Какъв ужас… Първо ни докараха до просешка тояга, а сетне откраднаха и татко. И сега къде ще денем скръбта си и…
— Хайде, хайде! — плахо се намеси Стас, но Рита не го слушаше.
— Ръката на едно чудовище ни лиши от последната утеха — продължи тя. Лицето й придоби изумителния цвят на праскова, който Рита винаги се стремеше да постигне, полагайки огромни старания, а очите й мяткаха мълнии.
— Ръката на чудовище е добре казано — съгласи се Стас, когато Рита се успокои. — Но все ми се струва, че вдовицата не е кой знае колко изненадана от това светотатство.
— Какво искаш да кажеш? — настръхна Рита. — Макар че наистина защо трябва да се изненадвам? От този побъркан свят може да се очаква всичко. Не е ли така?
— Както и да е — сви рамене Стас. — Надявам се, че все някога ще бъда удостоен с вашето доверие. Искам да ви напомня, че времето неумолимо следва своя бяг, а ние както си бяхме в началото на пътя, така си и стоим там. И във връзка с това възниква въпросът дали ще се заемем с разследването, или ще имате нужда от ден-два, за да утешите мъката си?
— Трябва да намерим татко — каза Рита, поглеждайки към мен.
— Споделям скръбта ви, но ми се ще първо да установим фактите около убийството. Не намирате ли, че това е много важно?