Друидите на Шанара

Куикнинг ги поведе по пътя без да спира, като не поглеждаше нито наляво, нито надясно, уверена в себе си, както винаги. Морган вървеше на крачка след нея, като внимаваше да стои по-близо, бдителен и предпазлив, макар че сигурно нямаше основание за това. Пи Ел се беше отдръпнал вдясно, на известно разстояние. Уокър ги следваше.

В центъра на Рамплинг Стийп имаше няколко бирарии и като че ли всички се бяха събрали тук. От някои се чуваше музика, мъжете сновяха насам — натам през вратите, появяваха се в светлината и пак се скриваха в сенките, безлично анонимни. Минаваха и някои жени с измъчен и суров вид. Рамплинг Стийп изглеждаше място на запустение, а не място на живот.

Куикнинг ги заведе в първата от бирариите и попита съдържателя дали познава някой, който би могъл да ги изведе през планините до Елдуист. Зададе въпроса си така, сякаш нямаше нищо необичайно в него. Не обърна никакво внимание на смущението, което предизвика нейното присъствие, на погледите, насочени отвсякъде към нея, на мрачния глад, който се четеше в много от очите, или поне се направи, че не му обръща внимание. Може би, помисли си Уокър, докато я наблюдаваше, всичко това не я интересува. Той забеляза, че никой не се опита да приближи, нито да заплаши с нещо. Морган стоеше зад гърба й, готов всеки момент да я защити, и гледаше тази неприятелски настроена, отблъскваща сган, сякаш един човек би могъл да предотврати в случая каквото и да било. Но нито Планинецът, нито Уокър и дори вдъхващият страх Пи Ел не ги възпираха. Възпираше ги самото момиче, зашеметяващо като създание от някакъв сън, който не бива да се прекъсва. Мъжете от бирарията гледаха с диви погледи, без да повярват на очите си, но и без желание да не си вярват.

В първата бирария не можаха да научат нищо и се преместиха във втората. Никой не тръгна след тях. Сценарият се повтори. Тази бирария бе по-малка и по-тясна, димът на лулите и миризмата на телата — по-гъсти и отблъскващи. Тук, в Рамплинг Стийп, имаше Тролове, Гноми, Джуджета и Хора, които пиеха заедно и си приказваха, сякаш това бе нещо съвсем естествено, сякаш онова, което се случваше по други места на Четирите земи, тук нямаше никакво значение. Уокър наблюдаваше лицата безпристрастно, вглеждаше се в очите и си даде сметка, че те бяха затворени и уплашени, лица и очи на хора, които живееха в трудност и отчаяние, но не се задълбочаваха много, защото в противен случай не биха могли да оцелеят. В някои се криеше заплаха, в други даже безнадеждност. Но в живота на Рамплинг Стийп съществуваше определен ред, който не се нарушаваше от нищо особено. Непознати идваха и си отиваха, дори толкова поразителни като Куикнинг, а животът си продължаваше. Куикнинг беше нещо като метеорите — явят се понякога, може и да имаш късмет да ги видиш, но от това животът с нищо не се променя.