Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Отворена книга съм. След толкова настойчив пазарлък, майорът е предвидил реакцията ми. Ама съм един конспиратор и аз… Тръсвам се на някакво легло и залепвам за него.
— Разбрах, че едно от момчетата, дето са се утрепали, ти бил приятел… — дочувам гласа на „майката“. В този глас има съчувствие. Липсва показната строгост от преди малко.
— Да, беше ми приятел… Слушай, просто не ставам за наряд. Размазан съм. Не може ли?…
— Не, не може! Няма да те оставя да направиш магарията, която си намислил! Ще се обадя на караулния и щом мине развода, ще легнеш да поспиш. Довечера ще дадеш само една смяна от десет до полунощ, а като се прибереш, ще те боли корем и ще те освободят. Но ще дойдеш да лежиш тук, в спалното. Разбирам те, съчувствам ти, но номерът вече не може да мине. Трябва да ти е ясно. Хайде, тръгвай…
Тръгвам. Газя клисавата есенна кал и ми иде да вия. Като вълк… Или като пребито селско куче… Или като…
Всичко тръгва по сценария на оберфела. Лежа в осмърдяната на партенки стая и не мога да си намеря място, въртя се като кебапче на скара. Пред очите ми е Генералът — як, стегнат, с упорито изражение. Кадърът се сменя с друг — Генералът усмихнат — хитровато, по селски. Все още не мога да повярвам, че не е между живите. Нима такива хора умират? И то така нелепо?
Да умират. И то — нелепо! Защото са родени със здрав корен и случаен порив на вятъра не може да ги прекърши. Виж, срещу глупав случай никой не е застрахован.
Въпреки, че не успявам да затворя очи, в десет съм кукуряк. Студеният есенен дъжд не е спирал, ала това не ме дразни. Но не ми е добре, студено ми е на душата. Как беше тургеневският тертип? „Мрачно в душата, мрачно и в природата.“ Предсказуемо. Калъп.
Тръгваме да извършим смените. Движим се на разстояние един след друг. Така, ако се появи врагът и започне да стреля по нас, няма да може да ни избие всичките. Тия военни, всичко са предвидили. Войникът пред мен залита, толкова му се спи. А аз съм олицетворение на бодростта…
Сменям подгизналата сянка в униформа и най-после оставам сам. Вече почти не вали. Ръми, шушне, леко и безкрайно. Тъмницата, дъждът и самотията създават усещането, че съм изтърсен на края на света.
До стоянката има ябълкова градина. Нагазвам в гъстата трева и опипом приближавам едно дърво. Подпирам ръце на ствола му. В следващия момент ръцете ми хващат стеблото и се опитват да го изскубнат. Не мога да ги контролирам, тия ръце… Правят каквото си искат. Свиват се и блъскат главата ми в ствола на дървото. Блъскат силно, но не ме боли. Явно, в такива случаи е полезно да имаш дървена глава.
Чувам и някакъв хрип, размесен с вой. Някой хрипти и вие.
Този някой май съм аз…
Когато се прибирам след полунощ, караулният ме пита, дали не ме боли корем? Отговарям, че не ме боли корем. А главата не ме ли боли — нещо съм охлузен? Не, и главата не ме боли. Той пак ме пита, все пак не ме ли боли корем? Не, не ме боли корем. Въобще нямам идея да демонстрирам воля, съзнание, дълг или друга воинска добродетел. Просто, мисълта да се тръсна в леглото и да продължа да се въртя не ми харесва. Изкарвам си оставащите смени. На стоянката ходя, ходя, ходя… Точно според изискванията на устава. Така, както никой нормален човек не би ходил в това отвратително, размазано време. Ходя, не спирам. Дадоха ми почти пълна кутия и припалвам цигара от фас.
Когато се прибирам в късния следобед, съм така изморен, че заспивам, щом се тръсвам в леглото. Спя и не сънувам нищо. Нищо!
Започва процесът срещу шайката на шестимата хунвейбини — рушители на свещения военен ред.
Процес ли казах? Пардон. Изразих се неточно. Драматургия някаква, но съвсем като процес. Комедия, ама с много сериозни реплики. В началото.
Прокурорът, подполковник с мустачки, модел „неустоим сваляч“ клейми наляво и надясно. За тия морал няма ли, устав няма ли, отговорност няма ли?
Защитата вади разни хартийки — характеристики, от които се разбира, че става въпрос не за закоравели престъпници, а за прегрешили ангелчета. Е, избягали момчетата, ама то младостта е вид лудост, временна слава Богу, та нали разбирате?… Е, ще трябва да бъдат понаказани, ама така, по-внимателно. Ако може една условна присъда от шест месеца?…
Страшният прокурор се оказва всъщност добра лелка от махалата и бързо се съгласява с предложението на защитата. И съдията присъединява глас към хора на добрите. О’кей, по шест месеца условно.
Без да имам дарбата на пророк, очаквах точно това. Зад целия този театър виждам фигурата на капитана. Този човек е всичко, но не и отмъстителен. Не изпитва желание да помаже шестимата глупчовци. Просто, с шамар ги поставя на местата им. И изръмжава: „Сега по толкова, но за последно! Яко му дупе на този, който опита отново!“