Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Но щом видя отпечатъка в прахта, се отказа.
Отпечатъкът беше от дете. Босоного. Беше влачило мъртвеца.
Всеки град си има своите тъмни кътчета и обитатели, промъкващи се само нощем из тях в своята игра на хищник и плячка. Брис знаеше, че това не е неговият свят, а и не искаше да тръгне подир тайните му. Часове като този бяха на бялата врана. И тя бе добре дошла в тях.
Обърна се и тръгна в другата посока — към двореца.
Забележителният ум на брат му явно не беше задрямал. Привидното му безразличие не беше нещо повече от подвеждащ ход. Което превръщаше Техол в много опасен човек. „Слава на Блудния, че е на моя страна.“
„На моя страна е, нали?“
Старият дворец, който скоро щеше да бъде напълно изоставен в полза на Вечния дом, се издигаше на един леко хлътнал хълм. Главната сграда бе на стотина разтега от сезонно колебливите речни брегове. Останки от висока стена показваха, че тук някога е имало ограден участък, простиращ се от двореца до самата река, и че многобройните сгради в него са били напълно изолирани от останалата част на града.
Не толкова заради някакви собственически права, тъй като въпросните сгради датираха още отпреди основаването на Първата империя. Първоначалните им строители навярно бяха припознавали в този терен нещо свято, въпреки че за колонизаторите в него нямаше нищо свято, разбира се. Другата възможност беше, че първите ледерии са притежавали по-цялостни познания за мистичното — отдавна забравени тайни, — които ги бяха вдъхновили да почетат обиталищата на Джагът и единствената, странно различна кула сред тях.
Истината се беше срутила заедно със стените, ограждащи този тайнствен участък, и с ровенето в прахта от изронения хоросан и отлюспените парчета шисти не можеха да се намерят отговори. Макар този район вече да не беше изолиран, всички по навик го отбягваха. Самият терен не струваше нищо по силата на един кралски едикт отпреди шест века, забраняващ събарянето на древните сгради и съответното му презаселване. Всякакво възражение или оспорване на въпросния едикт като цяло се отхвърляше с пренебрежение, без дори да се прави допитване до двора.
Дотук — добре. Хората с опит в плочките на Крепостите знаеха много добре значението на тази тромава наклонена кула и потъналия в развалини обрасъл терен. Както и на постройките на Джагът, като представители на Крепостта Лед. Мнозина твърдяха, че кулата на Азат е най-първата постройка на Азат, изникнала на този свят.
От новата си гледна точка, Шурк Елале беше по-малко скептична спрямо това твърдение, отколкото би била преди. Теренът около порутената сива каменна кула злокобно привличаше мъртвата крадла. Тук тя имаше свои близки, само че не кръвни. Не, това беше семейството на немрящите, на онези, които не можеха да се предадат на забвение. За тези, които бяха заровени в глинестата пръст около кулата, гробовете им бяха затвор. Азат не отстъпваше децата си.
Освен това тя усещаше, че там са заровени и живи същества, повечето полудели, впримчени от векове и векове в древните корени, които ги държаха здраво. Други стояха злокобно мълчаливи и неподвижни, сякаш очакваха края на вечността.
Крадлата се приближи към забранения район зад двореца. Виждаше добре кулата на Азат — третият й, най-горен етаж бе надвиснал над огънатите стени на обиталищата на Джагът. Нито една от постройките не стоеше права. Всички бяха наклонени насам или натам, заради глината, огънала се под огромната тежест. Диви лози се катереха по тях в хаотични плетеници, макар че онези, които достигаха до кулата на Азат, загиваха съсухрени пред каменните й основи сред пожълтялата трева.
Не беше нужно да вижда следата от кръв, за да я проследи. Миризмата тежеше в спарения нощен въздух с невидимите си струи, понесени от въздушните течения, и Шурк продължи по нея, докато не стигна при ниската изгърбена стена, обкръжаваща кулата на Азат.
Точно зад нея, под едно изкривено дърво седеше детето Кетъл. Десетинагодишно… завинаги. Беше голо, с бледа зацапана кожа и дълга коса, сплъстена от съхнещата кръв. Трупът вече бе наполовина заровен в земята, след като го беше довлякла в тъмното.
За да нахрани Азата? Или някой негов прегладнял обитател? Шурк нямаше представа. Нито я интересуваше. Дворът поглъщаше трупове. А това бе полезно.
Кетъл вдигна главичка и тъмните й очи смътно отразиха звездната светлина. Плесен имаше около тях и ако се оставеше така, можеше да я ослепи, а и сивото було над очите на мъртвото дете се втвърдяваше. Тя бавно се изправи и се доближи.
— Защо не искаш да ми бъдеш майка?
— Вече ти казах, Кетъл. Не съм ничия майка.
— Тази нощ те проследих.