Сребърни реки

Дризт, който понасяше и тези трудности с типичната си твърдост, мълчаливо изръкопляска на младия си приятел и за пореден път си помисли колко добре бяха направили като го взеха със себе си. Неговото задължение в това тежко време бе да продължава да бди над приятелите си, въпреки твърденията на Уолфгар, че всички са се изпокрили от бурята.

Най-сетне и последният буреносен облак бе отвян от същия свеж вятър, който го бе довел. Ярката слънчева светлина и ясното синьо небе бързо оправиха настроението на четиримата, мислите им отново се отправиха към онова, което ги очакваше занапред.

Най-доволен от всички бе Бруенор, който отново бързаше напред със същия устрем, с който бе тръгнал от Долината на мразовития вятър.

Рижата му брада се поклащаше от енергичната крачка, очите му пак бяха неотклонно вперени в пътя пред тях, без да виждат нищо друго. Копнежът по родната земя отново изпълни ума му, пред очите му заискриха трепкащите светлинки на факлите и отраженията, които те хвърляха по изгладените от сребърните потоци стени на древните подземия и приказните предмети, излезли изпод ръцете на изкусните майстори. През последните няколко месеца той почти не бе мислил за друго, освен за Митрал Хол и си припомняше все повече и повече от красотите на древното царство на предците си. Сега, за първи път от цяло столетие насам, отново си спомни за Залата на Думатоин.

Джуджетата от Митрал Хол търгуваха с предметите, които изработваха, ала винаги запазваха за себе си най-прекрасните произведения, които излизаха изпод чуковете им, както и най-скъпоценните дарове, които получаваха от гостите си. В една просторна, богато украсена зала, изложени пред очите на всеки, който влезеше в подземието, стояха богатствата на бруеноровите предци, оставени там, за да вдъхновяват бъдните поколения.

Джуджето тихичко се засмя при спомена за великолепната зала и прекрасните предмети (най-вече доспехи и оръжия) в нея. Хвърли поглед към крачещия до него Уолфгар и могъщия боен чук, който то самото бе изработило преди една година. Ако родът на Бруенор все още владееше Митрал Хол, сега Щитозъб щеше да виси в Залата на Думатоин и да обезсмърти делото на ръцете му, наравно с произведенията на най-изкусните майстори от древността.

Но видът на Уолфгар, размахващ прекрасното оръжие с лекотата, с която вдигаше собствената си ръка, бе напълно достатъчен, за да прогони всяко съжаление, дори и ако Бруенор наистина изпитваше такова.

Следващият ден им донесе още добри новини. Малко след като напуснаха бивака си, четиримата приятели установиха, че докато бе траяла бурята, са изминали повече, отколкото предполагаха — земите около тях постепенно, но сигурно, започнаха да се променят. Хилавите бурени, които стърчаха тук-там върху земята, превърната от проливния дъжд в същинско море от кал, отстъпиха място на тучна зеленина, ветрецът полюшваше клоните на високи брястове. След като изкачиха едно малко възвишение, четиримата приятели разбраха, че предположенията им са верни — пред тях се простираше долината на река Десарин. От върха на хълма те съвсем ясно видяха ръкава на голямата река. Придошъл от пролетното топене на снеговете и от скорошната буря, той бързаше на юг.