Сребърни реки

— Ние сме Конници на Несме! Това е нашата участ — да защитаваме близките си, дори и с цената на собствения си живот. Готови сме да умрем на драго сърце, ако се наложи.

— Направи само още една крачка и желанието ти ще се сбъдне по-скоро, отколкото си очаквал! — предупреди го джуджето.

— Не ни съдете прибързано! — рече Уолфгар. — Самите ние сме тръгнали към Несме. Идваме с мир и приятелство.

— Никога няма да ви пуснем в града! Не и с него! — изплю се конникът срещу тях. — Та нима има някой, който да не е чувал за долните дела на подлите Елфи на мрака! И вие ни молите да пуснем него в града си?

— Ти си проклет глупак! — изръмжа Бруенор. — И ти, и твойта майка!

— Мери си думите, джудже! — предупреди го мъжът. — Ние сме петима, и то на коне, а вие сте само трима.

— Давай да те видим, де! И без това лешоядите надали ще се зарадват много на тез’ танцуващи дървета — Бруенор прокара пръсти по острието на секирата си, — та мисля, че няма да е зле да им дадем да си клъвнат нещо по-вкусничко.

Уолфгар заплашително стисна магическия чук. Дризт дори не помръдна, ала неговото спокойствие като че ли най-много ужасяваше конниците.

След като не успя да ги сплаши, говорителят на ездачите вече не изглеждаше толкова сигурен, но все още се държеше така, сякаш имаше преимущество над противниците си:

— Все пак ние не сме неблагодарни за помощта, която ни оказахте и ще ви оставим да си идете необезпокоявани. Вървете си по пътя и никога вече не се връщайте по нашите земи!

— Сами решаваме къде да отидем! — сопна се Бруенор.

— И пак ние решаваме кога и с кого да се бием… или да не се бием — обади се най-сетне Дризт. — Нямаме нито намерение, нито желание да навредим на града ви, конници на Несме! Искаме просто да минем оттам — ние ще гледаме нашата собствена работа, а вас ще оставим да вършите вашата.

— Ти изобщо няма да се доближаваш до града ми, черен елфе! — провикна се друг от конниците. — Нас може и да убиете, ала още сто конника идват зад нас и още триста — след тях. Махайте се!

Тези думи като че ли окуражиха другарите му. Конете неспокойно запристъпваха на място, притеснени от внезапното подръпване на юздите.

— Ала ние трябва да минем оттам! — настоя Уолфгар.

— Я ги остави! — обади се ненадейно Бруенор. — Видях повече от достатъчно от таз’ смрадлива шайка! Градът им може да върви по гоблините! Нека реката го отнесе!

И като се обърна към приятелите си, продължи:

— Така даже ни правят услуга. Като тръгнем направо към Сребърния град ще си спестим цял ден, че и повече, вместо да следваме завоите на реката.

— Направо? — попита Дризт. — Искаш да кажеш през Вечните блата?

— Едва ли е по-лошо от Долината на мразовития вятър — отвърна Бруенор и отново се обърна към конниците. — Задръжте си града и главите… засега. Ще прекосим реката тук, та веднъж завинаги да се отървем и от вас, и от Несме!