Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Авелин отмести поглед, мъчейки се да скрие объркването си — как така един най-обикновен мирянин притежаваше магически камък и дори си позволяваше да го носи пред самия абат Маркварт! Та присъствието на подобен предмет нямаше как да остане скрито от абата и останалите наставници!
Когато поразмисли обаче, младежът се успокои — монасите несъмнено бяха разпознали магическия камък, но по нищо не личеше това да ги е разтревожило особено. Кой знае, може би рубинът беше цената, която непознатият беше поискал за кораба си, или пък го бе получил само временно — полезна придобивка, която щеше да им е от помощ по време на предстоящото пътуване. Да, така трябва да бе станало, каза си Авелин, и прогони тревогите за камъка от мислите си.
По-възрастният мъж привлече вниманието му единствено заради неспокойното си държание — изпъкналите му очи непрестанно шареха насам-натам, а главата му подскачаше някак странно на прекомерно тънката шия. Дрехите му изглеждаха по-стари и от него и бяха прокъсани на много места, той самият беше мръсен и посивял, с къса, зле подстригана коса и рошава брада. „Морски вълк“, това, помисли си Авелин, като че ли бе най-подходящото определение за възрастния мъж.
— Брат Куинтал, брат Пелимар, брат Тагрейн и брат Авелин — представи ги абат Маркварт, като при всяко име посочваше съответния младеж, който от своя страна се покланяше на двамината странници. — Пред вас стои капитан Аджонас, капитан на „Бягащия с вятъра“, а това е Бънкъс Смийли, дясната му ръка.
Гордият капитан дори не помръдна, ала Бънкъс се поклони на всеки от четиримата младежи, при това толкова усърдно, че само солидното писалище, до което беше застанал, му попречи да се прекатури през глава.
— Капитан Аджонас познава пътя до мястото, където отивате — продължи абат Маркварт, — а в Мирианския океан не би могъл да се намери по-добър кораб от неговия.
— Най-добре ще е да вдигнем котва час след зазоряване — обади се Аджонас, с ясен, силен глас, който според Авелин прекрасно подхождаше на внушителната му личност. — Тогава приливът ще е най-благоприятен, изпуснем ли момента — губим цял ден.
Стоманеният поглед на капитана обходи лицата на четиримата младежи, давайки им да разберат, ясно и недвусмислено, че на кораба думата му се слуша безпрекословно.
— А това никак не е разумно. Ще се борим с времето, поне докато не оставим залива Вси светии далеч зад себе си. Всеки ден, прекаран толкова на север, може да бъде пагубен.
Четиримата младежи се спогледаха. Авелин напълно споделяше желанието на Аджонас да поемат на път още на следващото утро, а макар да беше хладновато, увереното и дори заповедническо държание на капитана му се нравеше. Тримата му другари обаче очевидно не мислеха като него, а Куинтал дори не се опита да скрие недоволната си гримаса, силно подразнен, че един най-обикновен моряк (пък бил той и капитан на кораб), си позволява да му говори по този начин.
Абат Маркварт също усети внезапно появилото се напрежение и като се прокашля шумно, се обърна към четиримата младежи:
— Свободни сте. Хапнете нещо и след това вървете в килиите си. Освобождавам ви от задълженията ви, както и от всички служби днес. Помирете се с Бог, помолете се и се пригответе за задачата, която ви предстои.
Четиримата излязоха от стаята и едва затворили вратата след себе си, Куинтал възнегодува:
— Капитана го очаква доста неприятна изненада, ако си мисли, че ще може да се разпорежда така!
Тагрейн и Пелимар закимаха в знак на съгласие, ала Авелин поклати глава:
— Е, корабът все пак е негов.
— Но ние сме му го платили — сопна се Куинтал. — Аджонас може и да командва екипажа си (и именно затова сме ги наели), ала не и нас. Това да ти е ясно още отсега. Качим ли се на борда, ти и Тагрейн ще отговаряте само пред Пелимар, а Пелимар — само пред мен.